— Аз — каза Жюстен. — Заедно с Ламар и Фроаси. В Ил дьо Франс до момента не сме открили нищо. Никой от служителите не си спомня жена на седемдесет и пет години, наела фургон. Сигурни са.
— Синята следа в хангара?
— Наистина е от боя за обувки.
— Днес следобед Ретанкур е проговорила — каза Есталер. — Но не е говорила дълго.
Всички погледи се насочиха към него.
— За поезия ли е говорила? — попита Адамсберг.
— За обувки е говорила. Казала е, че трябва да се изпратят обувки в караваната.
Полицаите размениха озадачени погледи.
— Не е много в ред дундата — каза Ноел.
— В ред е, Ноел. Обещала е на жената от караваната да й замени сините обувки с други. Ламар, уредете този въпрос, адреса ще намерите в книжата на Ретанкур.
— След всичко преживяно точно това ли е намерила да ни каже? — възмути се Керноркян.
— Такава си е — примирено въздъхна Жюстен. — Нищо друго ли не каза?
— Каза. Добави: без значение. Кажи му, че са без значение.
— На кого?
Есталер посочи Адамсберг с брадичка.
— Естествено — каза Воазне.
— Кои? — промърмори Адамсберг. — Кои са без значение?
— Не е в ред — разтревожено повтори Ноел.
LVI
За първи път в живота си и вече от двайсет и два дни Франсин не се завиваше презглава. Заспиваше с отвита глава, спокойно положена върху възглавницата, и така й бе безкрайно по-лесно, отколкото да се задушава под завивката, залепила нос до оставената дупчица. Освен това проверяваше отгоре-отгоре дупките, направени от дървесиноядите, без да ги брои и без да се мъчи да си представи как ли биха изглеждали гадните насекоми.
Полицейското наблюдение й бе дошло като дар божи. Трима мъже се сменяха и я охраняваха всяка нощ и всяка сутрин, докато не тръгне за работа. Можеше ли да мечтае за нещо по-хубаво? Не питаше защо държат да я пазят от страх любопитството й да не раздразни полицаите и те да се откажат от прекрасната си идея. Доколкото бе разбрала, напоследък обирите били зачестили и, кажи-речи, всички самотни жени от областта били охранявани от жандарми — нещо, което Франсин не намираше за странно. Други на нейно място биха протестирали, но не и тя, която всяка вечер приготвяше за дежурния жандарм вечеря с много по-голямо усърдие, отколкото бе правила това за баща си.
Мълвата за изисканите вечери — и за чара на Франсин — бе плъзнала из Бригадата в Еврьо и за свое учудване Девалон без никаква трудност намираше доброволци да пазят Франсин Бидо. На Девалон ни най-малко не му пукаше за мъглявото разследване на Адамсберг, което за него се състоеше от купчина нелепости. Но не можеше да става и дума този тип, след като бе взривил разследването му по случаите с Елизабет Шател и Паскалин Вилмон заради три стръка мъх върху един камък, да нахлуе в територията му. Неговите хора щяха да охраняват къщата, в която нямаше да стъпи кракът на нито един човек на Адамсберг. Адамсберг бе имал нахалството да изиска жандармите да пазят жената будни, но той нямаше намерение да оголва екипа си заради такава глупост. Затова изпращаше хората си у Франсин след нормалния им работен ден със задачата да хапнат и да спят без угризения.
През нощта на 3 май, в три и трийсет и пет сутринта, в стаите на Франсин и на сержант Гримал работеха само дървесиноядите, които, ни най-малко не смущавани от присъствието на въоръжен човек, поглъщаха своята хилядна от милиметъра частица дърво. Дървесиноядите не реагираха на изскърцването на вратата на кухнята, защото са глухи. Легнал в спалнята на покойния баща, завит с пурпурен юрган, Гримал седна в тъмнината, неспособен да анализира разбудилия го шум, нито да си спомни къде бе оставил оръжието си — вдясно или вляво от леглото, на скрина или на пода. Опипа нощното шкафче, прекоси стаята по фланелка и гащета, влезе в стаята на Франсин и видя сива и дълга сянка, ненормално тиха и бавна, която дори не спря да се придвижва, когато вратата се отвори. Сянката не вървеше по обикновения начин, тя се плъзгаше и сякаш се препъваше, приближавайки се към него с несигурна, но неумолима походка. Гримал успя да разтърси Франсин, без да знае дали иска да я спаси или да я помоли за помощ.
— Сянката, Франсин! Ставай! Бягай!