— В такъв случай е много добре извършено — каза патоложката с въздишка. — Раните на Диала и Сламката сочат дребен на ръст нападател. Но, разбира се, винаги е възможно да се имитира. Среден на ръст мъж е могъл спокойно да вкара спринцовката от по-ниска позиция, така че да създаде погрешно впечатление. Стига да разбира от тези неща.
— Спринцовката в хангара вече беше в повече — каза Адамсберг. — Трябваше да се сетя още тогава.
— Мъж — обади се обезсърчено Данглар. — Значи започваме отначало. Съвсем отначало.
— Няма да е необходимо, Данглар.
Адамсберг видя да минава в очите на заместника му бърза и организирана мисъл, после лека тъга. Комисарят му кимна одобрително. Данглар знаеше. Като него.
LVIII
В спрялата кола Адамсберг и Данглар гледаха как чистачките помитат поройния дъжд, който се изливаше върху стъклото. Адамсберг обичаше равномерния шум, издаван от чистачките, борбата им срещу потопа.
— Мисля, че сме на едно мнение, капитане — каза той.
— Майоре — унило го поправи Данглар.
— За да тръгнем със сигурност по следите на сестрата, е трябвало убиецът да знае много за мен. Да знае, че аз съм я арестувал и че бягството й е важно за мен. Трябвало е също да може да проследи разследването стъпка по стъпка. Да е наясно, че търсим сини обувки и следи от боядисани подметки. Да е информиран за плановете на Ретанкур. Да иска да ме погуби. Той всичко ни достави, Данглар — спринцовката, обувките, скалпела, боята. Забележителна манипулация, Данглар, извършена от качествен ум, от изключително умел човек.
— От човек от Бригадата.
— Да — тъжно каза Адамсберг, отпускайки се назад на седалката си. — От наш колега, планински козирог.
— Какъв козирог?
— Никакъв, Данглар.
— Не ми се ще да вярвам.
— Не вярвахме и че в свинската зурла има кост. Също както и в Бригадата има кост, Данглар. Забита в сърцето й.
Дъждът валеше по-слабо и Адамсберг намали скоростта на чистачките.
— Казах ви, че лъже — подхвана Данглар. — Никой не би могъл да запомни онзи текст от De reliquis, без да го знае отпреди. Той знаеше рецептата наизуст.
— Тогава защо ни я каза?
— За да ни провокира. Мисли се за непобедим.
— Пребитото дете — промълви Адамсберг. — Изгубеното лозе, бедността, годините на унижения. Аз го познавах, Данглар. Помня нахлупената до носа барета, под която криеше косите си, накуцващия крак, сведеното чело. Помня как ходеше приведен и се правеше, че не чува подигравките на другите.
— Още изпитвате съчувствие.
— Още.
— Но към детето. То ви трогва. Когато е пораснало, се е превърнало в извратен възрастен. И обръща съдбата, като я насочва срещу вас, някогашния дребен шеф, отговорен за трагедията му. Обръща колелото на съдбата. Ваш ред е да паднете, негов ред — да заеме мястото на суверена. Превърнал се е в това, за което декламира по цял ден — в герой на Расин, отнесен от бурята на омразата и амбицията, герой, който организира излизането на сцената на чуждата смърт и собствената си коронация. Вие от самото начало знаехте защо е тук — за да си отмъсти за битката между двете долини.
— Да, знаех.
— И изпълни плана си действие по действие, като ви заблуди и насочи по грешен път цялото следствие. Вече извърши седем убийства — Фернан, Дебелия Жорж, Елизабет, Паскалин, Диала, Сламката, Гримал. И почти уби Ретанкур. А сега ще убие и третата девица.
— Няма, Франсин е на сигурно място.
— Така си мислим. Но този човек е силен като кон. Ще убие Франсин, после ще очисти и вас. Той ви мрази.
Адамсберг отвори прозореца и протегна ръка навън с отворена длан, за да улови дъжда.
— Това ви натъжава — каза Данглар.
— Малко.
— Но знаете, че е така.
— Когато Робер ме извика за втория елен, бях уморен и не ми пукаше за нищо. Веранк ми предложи да ме закара дотам. И на гробището в Опортюн пак Веранк ми показа гроба на Паскалин с ниската трева. Той ме подтикна да отворя гроба и ме насърчи да продължа в Монруж. И той уреди Брезийон да отстъпи и да ме остави да продължа разследването. Та да знае какво правя и да ме обърква.