Във вечната гора

— И той ти отне Камий — тихо каза Данглар. — Високо отмъщение, достойно за герой на Расин.

— Откъде знаете това, Данглар? — попита Адамсберг и сви юмрука си под дъжда.

— От подслушвателното устройство в долапа на Фроаси. Трябваше да превъртя лентата, за да хвана звука. Казал ви бях какъв е. Интелигентен, силен, опасен.

— На мен ми харесваше.

— Затова ли не мърдаме от Кланси и седим в тази спряла кола? Вместо да караме към Париж?

— Не, капитане, а защото нямаме никакво материално доказателство. Съдията ще го пусне след двайсет и четири часа. Веранк ще му разкаже за войната между двете долини и ще заяви, че аз се опитвам да го унищожа по лични причини. За да не узнае никога кой е бил петият под дървото.

— Естествено — призна Данглар. — С това ви държи.

— Освен това още не съм разбрал какво ми е казала Ретанкур.

— Аз пък се питам как Пухчо успя да изгълта трийсет и осем километра — каза Данглар и се замисли над този пореден Въпрос без отговор.

— Любовта прави чудеса, Данглар. Възможно е също котаракът да е научил много неща от Виолет. Да си пести енергията, за да я хвърли цялата в една-единствена мисия, като разбива всички препятствия по пътя си.

— Тя беше в един екип с Веранк. Затова е разбрала преди нас това, което ние не разбирахме. Той е знаел, че тя ще отиде у Ромен. Чакал я е да излезе от дома му. Тя намираше, че е красив, и го е последвала, въпреки всичко. Това е единственият път в живота й, когато е проявила глупост.

— Любовта си има и своите недостатъци, Данглар.

— И дори Виолет не е застрахована. Заради една усмивка, заради звука на гласа му.

— Държа да разбера какво е искала да ми каже — настоя Адамсберг и прибра в колата мократа си ръка. — Според вас, капитане, какво ще направи тя, когато проговори?

— Ще говори с вас.

— За да ми каже какво?

— Истината. И какво е направила. Казала е нещо за обувки и че те нямат значение. Значи е казала, че не е сестрата.

— Това, Данглар, не е първото нещо, което е казала, а второто.

— Преди това не е казала нищо разбираемо. Само е цитирала онзи стих от Корней.

— А кой всъщност произнася тези думи?

— Камий в „Хораций“.

— Виждате ли, Данглар, това е доказателство. Ретанкур не е преговаряла гимназиалните си уроци, а ми е изпратила послание чрез героиня, наречена Камий. А аз не го разбирам.

— Защото не е ясно. Ретанкур още не е била на себе си. Думите й могат да се тълкуват както се тълкуват сънищата.

Данглар се замисли.

— Около Камий — каза той — има братя врагове. Тя обича единия, който иска да убие другия. Около истинската Камий е същото. Братовчеди врагове. Вие и Веранк. Но Веранк представлява Расин. А кой е бил големият съперник и враг на Расин? Корней.

— Сериозно?

— Съвсем. Успехът на Расин е детронирал стария драматург. Двамата са се мразили. Ретанкур избира Корней и посочва врага му Расин. Расин, тоест Веранк. Затова е говорила в стихове, за да се сетите за Веранк.

— И аз си го помислих. Питах се дали не си мечтае за него, дали не я е заразил.

Адамсберг вдигна прозореца и закопча колана си.

— Нека най-напред аз се видя с него — каза той и завъртя ключа.

LIX

Оздравяващият Веранк седеше на леглото си по шорти, облегнат на две възглавници, сгънал единия си крак и опънал другия. Гледаше Адамсберг, който крачеше напред-назад из стаята със скръстени ръце.

— Трудно ли ви е да стоите прав? — попита Адамсберг.

Дърпа ме, пари ми, нищо повече.

— Можете ли да вървите, да карате?

— Мисля, че да.

— Добре.

— Кажете, господине, защото виждам аз отблясъци на тайна да светят върху вас.

— Именно, Веранк. Престъпникът, който е убил Елизабет, Паскалин, Диала, Сламката, сержант Гримал, който е отворил гробовете, който за малко не уби Ретанкур, който закла три елена и една котка и окраде мощите, не е жена. Мъж е.

— Това интуиция ли е? Или имате нови елементи?

— Какво разбирате под „елементи“?