— Няма да стане — обади се Данглар, чийто песимизъм винаги нарастваше в тъмнината.
— Ще стане — за четвърти път го увери Адамсберг.
— Но това е смешно — Аронкур, хотела. Много е грубо, няма да повярва.
— Ще повярва. Млъкнете сега, Данглар. Есталер, внимавайте. Дишате много шумно.
— Извинявам се — каза Есталер. — Алергичен съм към пролетния полен.
— Изсекнете се хубаво и повече не мърдайте.
Адамсберг се изправи за последен път и дръпна пердето още десет сантиметра. Тъмнината трябваше да е съвършена. Убиецът щеше да е напълно безшумен, както го бяха описали Франсин и пазачът на гробището в Монруж. Нямаше да чуят стъпките му, за да се подготвят предварително. Трябваше да го видят, преди той да ги види. Трябваше тъмнината в ъглите да е особено плътна. Адамсберг седна и стисна в ръка електрическия прекъсвач. Щеше да го натисне само веднъж, веднага щом убиецът влезе на два метра навътре в стаята. После Есталер ще блокира изхода, а Данглар ще го държи на мушка. Чудесно. Погледът му се спря на леглото, където тази, която пазеха, спокойно спеше.
Докато Франсин си почиваше, добре охранявана в хотелчето в Аронкур, на трийсет и шест километра оттам, в „Сен Венсан дьо Пол“ Сянката погледна часовника си. В двайсет и два часа и петдесет и пет минути тя безшумно отвори вратата на килера. Тръгна бавно със спринцовка в дясната ръка, следейки номерата на стаите. Двеста двайсет и седма, стаята на Ретанкур, останала незаключена за през нощта, охранявана от сънливеца. Сянката го заобиколи, без Меркаде да помръдне. В средата на стаята масивното тяло на лейтенанта се очертаваше съвсем ясно под завивките, ръката й висеше покрай леглото и сякаш се предлагаше.
LXII
Адамсберг пръв я забеляза, без сърцето му да се разтупти. Натисна с палец прекъсвача. Есталер препречи вратата, Данглар насочи пистолета в гърба й. Сянката не извика, нито проговори, докато Есталер й закопчаваше белезниците. Адамсберг отиде до леглото и прекара пръсти през косите на Ретанкур.
— Хайде — каза той.
Данглар и Есталер измъкнаха плячката си вън от стаята, а Адамсберг загаси лампата на излизане. Пред болницата бяха паркирани две коли на Бригадата.
— Изчакайте ме в кабинета ми — нареди Адамсберг. — Няма да се бавя.
В полунощ Адамсберг почука на вратата на доктор Ромен. Пет минути по-късно лекарят му отвори, блед и рошав.
— Ти си напълно побъркан — каза Ромен. — Какво искаш?
Лекарят едва стоеше на краката си и Адамсберг го издърпа заедно със ските му до кухнята, където го сложи да седне на същото място като през нощта на живото на девицата.
— Спомняш ли си какво ми поиска?
— Нищо не съм ти искал — измънка замаяният Ромен.
— Поиска да ти намеря някоя стара рецепта срещу неразположение. И аз ти обещах да ти намеря.
Ромен примигна и облегна натежалата си глава на ръката си.
— Какво си ми намерил? Птичи курешки? Свинска жлъчка? Или ще изкормиш някоя кокошка и ще я поставиш още топла на главата ми? Знам ги аз старите рецепти.
— И какво мислиш за тях?
— За такава ли идиотщина ме събуди? — възмути се Ромен и протегна несръчна ръка към кутийката с тонизиращи хапчета.
— Изслушай ме — каза Адамсберг и задържа ръката му.
— Тогава ме полей със студена вода.
Адамсберг го поля със студена вода и разтри главата му с един мръсен парцал. После заотваря чекмеджетата, докато намери найлонов плик за боклук, който разкъса и разстла между двамата.
— Ето го твоето неразположение — каза той, поставяйки ръката си на масата.
— В плика?
— Съвсем си оглупял.
— Знам.
— Ето го тук — каза Адамсберг и показа една от кутийките с жълти и червени капсули, след което я пусна в плика.
— Остави ми хапчетата.
— Няма.
Адамсберг стана и отвори всички кутии, които намери наоколо.
— Това какво е? — попита той.
— Гавелон.