— Открихме обувките — каза Ламар. — Бежови сандали, които се завързват високо над глезена, с дебели поне десет сантиметра подметки.
— Да, сега носи същите, само че черни.
— Тези тук бяха прибрани до едно дълго палто от сива вълна, грижливо сгънато. Но по подметките няма боя.
— Естествено, Ламар. Боята е част от измамата, която трябваше да ни прати по следите на сестрата. А лекарства?
— Засега нищо, господин комисар.
— Какво правят у дома? — попита Ариан, леко шокирана.
— Претърсват — отвърна Адамсберг и прибра мобилния в джоба си. Намерили са другия ти чифт сандали.
— Къде?
— На площадката, при електромерите, далеч от погледа на Алфа.
— Защо смяташ, че бих си прибрала вещите на такова място? Не са мои.
Нито едно сериозно доказателство, помисли Адамсберг. И с личност като Лагард щеше да му трябва далеч повече от посещението й в „Сен Венсан дьо Пол“. Оставаше им само слабата вероятност на признанието, на рухването на личността, както би казала самата Ариан. Адамсберг разтърка очите си.
— Защо носиш такива обувки? Не са ли ти неудобни с тези дебели подметки?
— Издължават силуета. Не разбираш от силуети, Жан-Батист.
— Разбирам от това, което ти ми обясни. Дисоциираният се изолира от земята на престъпленията си. С подобни подметки се движиш доста по-високо от земята, малко като на кокили, нали? И изглеждаш по-висока. Гробищният пазач в Монруж и племенникът на Освалд са те видели като сива и дълга сянка през нощите, когато си ходила да локализираш гробовете. Франсин също. Но тези обувки затрудняват ходенето. Принудена си да влачиш краката си, оттам и тази бавна, плъзгаща се и несигурна походка, която ни описаха и тримата.
Адамсберг се умори да обикаля и седна на бюрото си, приемайки да говори на дясното рамо на недостъпната балерина.
— Кое ме заведе в Аронкур? — каза той. — Съвпадение? Предопределение? Съдба? Не, ти си съдбата. Ти уреди да поканят Камий. Тя така и не разбра защо оркестърът от Лийдс я кани да свири с тях. По този начин привлече и мен. Оттук нататък можеше да ме насочваш, накъдето пожелаеш, да следиш събитията и да играеш ролята на случайността. Да помолиш Ерманс да ме извика, за да огледам гробището в Опортюн. После да поискаш от нея да не ме приема повече в дома си, за да не се раздрънка. Жена като теб може да върти бедната Ерманс на пръста си. Освен това ти познаваш този край, където си прекарала младостта си. Бившето кюре на Менил, отец Ремон, ти е втори братовчед. Осиновителите ти са те отгледали в Екалар, на четири километра от мощите на свети Йероним. И старият свещеник толкова се е занимавал с теб, толкова ти е чел от старите си книги и ти е позволявал да си играеш с мощите на светията, че наоколо тайно са говорели, че си му дъщеря, „дъщеря на греха“. Спомняш ли си стария свещеник?
— Той беше приятел на семейството — каза патоложката и се усмихна на детството си и на стената, — досадник, който ми беше дошъл до гуша с магиите си. Но го обичах.
— Той интересуваше ли се от рецептата в De reliquis?
— Мисля, че се интересуваше само от нея. И от мен. Беше си наумил да я изпълни. Стара откачалка, имаше си своите мании. Много особен човек. Например имаше си една пенисна кост.
— Кюрето ли? — изумено попита Есталер.
— Беше я взел от котарака на викария — почти се засмя Ариан. — После затърси еленови кости.
— Какви кости?
— От сърцето.
— Ти каза, че не си чувала за такава кост.
— Аз не, но той да.
— И намери ли? Изпълнихте ли рецептата?
— Не. Вторият елен го разкъса. Проби му корема и го уби.
— И ти реши да продължиш без него?
— Кое да продължа?
— Да забъркаш коктейла.
— Кой коктейл? Гребирата ли? Виолината ли?
Кръгът се затвори, помисли Адамсберг и нарисува осмица на листа си, както бе правил с тлеещата съчка. Настана дълго мълчание.
— Тези, които твърдят, че Ремон ми е баща, са тъпанари — неочаквано каза Ариан. — Ходиш ли във Флоренция?
— Не, ходя в планината.
— Е, ако отидеш, ще видиш две червени създания, покрити с люспи, гнойни пъпки, тестиси и увиснали цицки.
— Да, защо не?
— Няма „защо не“, Жан-Батист. Ще ги видиш, и толкова.
— Е и? Какво ще се случи, като ги видя?