— Нищо няма да се случи. Те са нарисувани на една картина от Фра Анджелико. Не възнамеряваш да спориш с картина, нали?
— Не.
— Това са родителите ми.
Ариан нерешително се усмихна на стената.
— Така че престани да ми досаждаш с тях, ако обичаш.
— Дори не съм ги споменавал.
— Те са там, остави ги там.
Адамсберг погледна към Данглар, който му обясни чрез многобройни знаци и мимики, че Фра Анджелико наистина съществува, че на картините му наистина има създания, покрити с гнойни пъпки, но че нищо не сочи, че художникът е рисувал родителите на Ариан, още повече че е живял през петнайсети век.
— А за Опортюн спомняш ли си? — подзе Адамсберг. — Познаваш жителите му до един. За теб е лесно да проникнеш в гробището, минавайки покрай впечатлителния Гратиен, който стои на пътя всеки петък в полунощ. Лесно ти е да се досетиш, че Гратиен ще сподели с майка си за срещата ви, а майка му ще сподели с Освалд. Лесно ти е да се оправиш с Ерманс. Заведе ме там, където искаше, пилотираше ме като автомат покрай труповете, които сееше по пътя си и които аз после откривах и предоставях на компетентната ти аутопсия. Но не предвиди, че новият свещеник ще ни покаже De reliquis, нито че книгата ще заинтересува Данглар. Но какво от това всъщност? Твоята драма, Ариан, е, че Веранк запомни текста — Веранк е гений, необичаен, непредвидим, но истински. И че Паскалин е занесла осакатения си котарак в църквата, за да го благословят. Необичаен, непредвидим жест, но истински. И че Ретанкур успя да пребори новаксона. Необичайна, непредвидима издръжливост. И че смъртта на елените обезпокои местните хора. И че Робер със своята необичайна мъка ме заведе при тялото на Големия рижавец. И че сърцето на животното се запечата в паметта ми и че отнесох рогата му. Необичайната природа на човешките същества, техният индивидуален блясък, тяхната самобитност и непредвидимите й последствия не те интересуваха, ти дори не подозираше за съществуването им. Ти обичаш само мъртвите. А живите? Какво са живите? Дреболии, множество незначителни твари, пренебрежима човешка маса. И точно защото я пренебрегна, Ариан, ти се провали.
Адамсберг се протегна и затвори очи. Съзнаваше, че не може да преодолее недоверчивото мълчание на Ариан. Думите им се разминаваха като два успоредно движещи се влака, чиито пътища никъде не се пресичат.
— Разкажи ми за съпруга си — подзе той, като се облакъти на бюрото. — Какво става с него?
— С Шарл? — попита Ариан и вдигна вежди. — От години не съм го виждала. И колкото по-малко го виждам, толкова по-добре се чувствам.
— Сигурна ли си?
— Съвършено сигурна. Шарл е загубеняк, който мисли само как да чука санитарките. Добре знаеш това.
— Но не си се омъжила повторно, след като той те напусна. Не си ли имала приятели?
— За чий ти е да знаеш?
Единствената пукнатина в бронята на Ариан. Гласът й отслабваше, речникът й загрубяваше. Омега полекичка се изкатерваше върху стената.
— Изглежда, че Шарл все още те обича.
— Я гледай. И това не би ме учудило от страна на този гадняр.
— Изглежда започва да осъзнава, че санитарките нямат стойност.
— Естествено. Надявам се, че не ме сравняваш с тези свини, Жан-Батист.
Есталер се наведе към Данглар.
— Дали има кост и в зурлата на шопара? — шепнешком попита той.
— Предполагам, че да — отвърна Данглар и му направи знак, че ще му обясни по-късно.
— Изглежда, че Шарл ще се върне при теб — продължи Адамсберг. — Така разправят в Лил.
— Я гледай.
— Но не те ли е страх, че ще си твърде стара, когато се върне?
Ариан се позасмя.
— Остаряването, Жан-Батист, е извратен проект, излязъл от порочното въображение на бог. Колко години ми даваш? Шейсет?
— Не, съвсем не — спонтанно се обади Есталер.
— Млъкни — скастри го Данглар.
— Виждаш ли? Дори за младия човек е ясно.
— Кое?
Ариан запали цигара, възстановявайки чрез дима преградата, която я делеше от Омега.
— Ти си идвала вкъщи малко преди да се преместя, за да огледаш обстановката и да отключиш вратата на тавана. През онази нощ здравата си уплашила мъдрия Лусио Веласко. Какво си носила на лицето си? Маска? Чорап?
— Кой е Лусио Веласко?
— Испанският ми съсед. През отключената врата на тавана си можела да влизаш, когато пожелаеш. И идваше понякога нощем, правеше едно кръгче горе и си тръгваше.