Ариан изтръска пепелта на пода.
— Чувал си стъпки горе?
— Да.
— Тя е, Жан-Батист. Клер Ланжевен. Тя те търси.
— Да, това искаше да ни накараш да повярваме. Аз трябваше да говоря за тези нощни посещения, да подхранвам мита за медицинската сестра, която броди наоколо и се готви да удари. И тя наистина щеше да удари чрез твоята ръка, със спринцовка или със скалпел. Знаеш ли защо не се впечатлих? Не, не знаеш.
— А би трябвало. Тя е опасна, предупредих те.
— Ами, виждаш ли, Ариан, вече имах един призрак вкъщи. Света Клариса. Виждаш ли колко е смешно.
— Убита от един кожар през хиляда седемстотин седемдесет и първа година — допълни Данглар.
— С юмруци — додаде Адамсберг. — Не губи нишката, Ариан, няма как да знаеш всичко. Е, аз мислех, че Клариса ходи на тавана. Или по-скоро, че старият Лусио е тръгнал на обиколка. И той има собствено излъчване, и то какво. Той много се безпокоеше, когато малкият Том спеше при мен. Но не е бил той. Ти си се разхождала горе.
— Тя се е разхождала.
— Никога няма да проговориш, нали, Ариан? От името на Омега?
— Никой не говори от името на Омега. Мислех, че си чел книгата ми.
— У някои дисоциирани, и това си написала, може да се отвори пролука.
— Само у несъвършените.
Адамсберг продължи да разпитва патоложката до среднощ. Бяха сложили Ромен да си легне в залата с апаратите и Есталер на едно походно легло. Данглар и Веранк подкрепяха комисаря чрез кръстосания огън на въпросите си. Уморената Ариан си оставаше Алфа, без да се противи на безкрайния разпит и без нито да признава, нито да отрича съществуването на Омега.
В четири и четирийсет сутринта Веранк стана и накуцвайки, отиде да донесе четири кафета.
— Моето кафе го пия с капка бадемов сироп — мило обясни Ариан, без да се обръща към масата.
— Нямаме — каза Веранк. — Тук не може да се правят коктейли.
— Жалко.
— Не знам дали ще имат бадемов сироп в затвора — промълви Данглар. — Там кафето е като помия за кучета, а храната им е буламач за плъхове. С всякакви гнусотии хранят затворниците.
— Защо ми говорите за затвор? — попита Ариан, обърната с гръб към тях.
Адамсберг затвори очи и мислено помоли третата девица да му се притече на помощ. Но в този час третата девица спеше в един модерен хотел в Еврьо с чисти сини чаршафи и си нямаше представа за трудностите на своя спасител. Веранк изпи кафето си и остави чашата с обезсърчен жест.
— Съгласен съм, Веранк — каза Адамсберг, без да отваря очи. — Отведете я. Нея и стената й, и коктейлите й, и омразата й. Не искам да ги виждам вече.
— Ямб — отбеляза Веранк. — Не искам да ги виждам вече. Не е зле.
Ариан рязко затвори запалката си и Адамсберг отвори очи.
— Трябва да мина през къщи, Жан-Батист. Не знам какво правиш и защо, но достатъчно дълго съм в занаята, за да отгатна. Предварителен арест, нали така? Ще отида да си взема някои неща.
— Ще ти донесат всичко, от което имаш нужда.
— Не. Сама ще си го взема. Не искам ченгетата ти да ми пипат облеклото.
За първи път погледът на Ариан, който Адамсберг виждаше в профил, стана твърд и напрегнат. Тя самата би поставила диагнозата — Омега се готвеше да излезе на повърхността. Защото Омега имаше да свърши още нещо, нещо жизненоважно.
— Само ще те придружават, докато си стягаш багажа. Нищо няма да пипат.
— Не искам да са с мен, искам да съм сама. Багажът е нещо лично, интимно. Ако смяташ, че ще избягам, сложи десет задника пред вратата ми.
Десет задника. Омега приближаваше. Адамсберг дебнеше профила на Ариан, веждата й, устната й, брадичката й и проследяваше по тях появата на новите й мисли.
В затвора няма да има бадемов сироп, само кафе като за кучета. В затвора няма да има коктейли, нито с бира, нито с ментовка, нито със сладко вино, нито с нищо. Няма да я има и свещената отвара. А тя беше почти готова, липсваше само живото на третата девица и младото вино. Можеше да мине и без вино. В края на краищата то служеше само за разтворител. Водата би свършила същата работа. Но липсваше третото живо, а без него не можеше да става и дума за вечност. И все пак съставките бяха почти събрани и биха могли да осигурят някаква по-голяма продължителност на живота. Колко години? Век? Два? Десет? Колкото да си излежи присъдата и да продължи. Но и съставките ги нямаше. И точно този страх, че никога няма да изпие пък макар и несъвършената отвара, я караше да стиска цигарата между зъбите си. Между нея и трудно придобитото й съкровище заставаше кохорта от ченгета.