А това съкровище беше и единственото доказателство за убийствата. Ариан нищо нямаше да признае. Само отрязаните коси на Паскалин и Елизабет, котешката, човешката и еленовата кост можеха да покажат, че Ариан е следвала мрачния път, указан в De reliquis. Да си ги вземе, беше решаващо както за нея, така и за комисаря. Без тях той нямаше начин да поддържа обвинението. Безпочвени твърдения на хвърчащ из облаците, щеше да каже съдията, насърчен от Брезийон. Доктор Лагард беше толкова прочута, че нишките, събрани от Адамсберг, нямаше да се сплетат в достатъчно здраво въже.
— Значи съставките са у вас — каза Адамсберг, без да изпуска от очи опънатото лице на лекарката. — В скривалище, несъмнено недостъпно за обикновените жестове на Алфа. Ти ги искаш и аз ги искам. Но аз ще ги взема. Ще търся колкото е необходимо, ще разглобя сградата, ако трябва, но ще ги намеря.
— Както искаш — сви рамене Ариан и изпусна дима, отново безразлична и спокойна. — Имам нужда да отида до тоалетната.
— Веранк, Мордан, придружете я. Гледайте да не я изтървете.
Ариан излезе от кабинета, като вървеше бавно на високите си обувки, охранявана от двамата полицаи. Адамсберг я проследи с поглед, обезпокоен от това бързо обръщане на сто и осемдесет градуса, от удоволствието, с което дърпаше от цигарата си. Усмихваш се, Ариан. Отнемам ти съкровището, а ти се усмихваш.
Познавам тази усмивка. Същата като в онова кафене в Хавър, когато хвърли бирата ми. Същата като, когато ме убеди да преследвам сестрата. Усмивката на победителя, отправена към бъдещия победен. Ще ти взема проклетия цяр, а ти се усмихваш.
Адамсберг скочи от стола си и дръпна Данглар след себе си.
LXIV
Данглар тичаше след комисаря, без да разбира защо, сънен, със схванати крака, право към вратата на тоалетната, охранявана от Веранк и Мордан.
— Хайде, майоре — нареди Адамсберг. — Вратата!
— Но как… — започна Мордан.
— Разбийте вратата, да му се не знае! Веранк!
Вратата на тоалетната се предаде след три напъна на Веранк и комисаря. Козлите нападат, има време да помисли Адамсберг, преди да хване Ариан за ръката и да й отнеме бурканчето от кафяво стъкло, което стискаше в шепа. Патоложката изпищя. И по този дълъг, свиреп и пронизителен писък Адамсберг си даде сметка за истинската природа на Омега. Повече никога нямаше да я съзре. Ариан изгуби съзнание и когато пет минути по-късно дойде на себе си в килията, където я пренесоха, Алфа отново бе взела надмощие, спокойна и интелигентна.
— Бурканчето беше в чантата й — каза Адамсберг, като втренчено гледаше стъкления съд. — Сипала е вода от чешмата, за да разтвори съставките. Щяла е да изпие сместа.
Вдигна ръка и внимателно разгледа на светлината на лампата гъстата течност в буркана. Полицаите се взираха в него така, сякаш съзерцаваха свещения граал.
— Тя е умна — каза Адамсберг. — Но не успява да овладее хитрата си усмивчица, победоносната усмивчица на Омега. Усмихна се, когато се увери, че ще търся сместа в дома й. Значи бурканът бе другаде. У нея, естествено.
— Защо не го взехте от чантата й? — попита Мордан. — Беше рисковано, вратата на тоалетната е солидна.
— Защото не се сетих по-рано, Мордан, чисто и просто. Ще прибера буркана в касата. Вие тръгвайте.
След половин час Адамсберг завъртя два пъти ключа в ключалката на къщата си. Внимателно извади кафявия буркан от джоба си и го постави в средата на масата. После изля една малка бутилчица с ром в мивката, изплакна я, тикна фуния в гърлото й и изсипа вътре половината от буркана. Утре кафявият буркан щеше да отиде в лабораторията, вътре бе останала достатъчно течност за изследване. Никой не бе видял през опушеното стъкло докъде е пълен бурканът и никой нямаше да узнае, че е отлял една част.
Утре ще отиде да види Ариан в килията й. Дискретно ще й даде бутилчицата. Така патоложката ще прекара спокойни дни в затвора, сигурна, че ще живее достатъчно дълго, за да довърши делото си. Ще изгълта тази гнусотия веднага щом комисарят си обърне гърба и ще заспи като заситен демон.