Адамсберг осъзна, че без да се усети, бе минал на „ти“. Децата не си говорят на „ви“. Сега тук, на Високата ливада, двамата бяха деца.
— Ъхъ — каза Веранк и направи не особено убедена гримаса.
— Бях успял да измъкна ножа си от задния джоб. И се опитвах като във филмите да срежа въжето. Само че ние не живеем във филм, Веранк. Във филм Ариан щеше да си признае. В реалността стената й устоява на натиска. Въжето устояваше и аз напразно се мъчех да го прережа. По едно време изпуснах ножа. Когато ти изгуби съзнание, те бързо ме отвързаха и ме повлякоха по скалистия път. Дълго време не смеех да се върна на Високата ливада, за да си взема ножа. Когато все пак отидох, тревата бе пораснала, зимата бе минала. Търсих го, но не го намерих.
— Това лошо ли е?
— Не, Веранк. Но ако историята ми е вярна, има някакъв шанс ножът да се е забил в земята. Песента на земята, Веранк, спомняте ли си? Затова донесох кирката. Ще потърсите ножа. Би трябвало да е отворен, както когато го изпуснах. На дръжката от полирано дърво бях издълбал инициалите си — ЖБА.
— Защо да не търсим и двамата?
— Защото се съмнявате прекалено, Веранк. Можете да ме обвините, че съм го пуснал на земята, докато копая. Не, аз ще стоя встрани с ръце в джобовете и ще ви гледам. Така и ние ще отворим един гроб, за да открием живото на спомена. Но не мисля, че е потънал на повече от петнайсет сантиметра.
— Може да не е там — каза Веранк. — Може някой да го е намерил три дни по-късно и да го е прибрал.
— Щяхме да знаем. Спомнете си, че ченгетата търсеха името на петото момче. Ако бяха намерили ножа с инициалите ми, щях да загазя. Но те така и не узнаха кое е петото момче, а аз не си отворих устата. Нищо не можех да докажа. Така че ако историята ми е вярна, сега, след трийсет и четири години, ножът ще е още тук. Никога не бих оставил доброволно ножа си. Щом не съм го взел, значи не съм могъл. Защото бях вързан.
Веранк се поколеба, после стана и вдигна кирката, докато Адамсберг се оттегляше на няколко метра встрани. Почвата беше твърда и лейтенантът копа близо час под ореха, като педантично разчупваше буците пръст. После Адамсберг го видя да оставя кирката, да вдига някакъв предмет и да го почиства.
— Намери ли го? — попита той и се приближи. — Чете ли се нещо?
— ЖБА — каза Веранк и продължи да чисти дръжката с палеца си.
После безмълвно подаде ножа на Адамсберг. Ръждясало острие и потъмняла дръжка, запълнени с пръст, но напълно четливи инициали. Адамсберг го повъртя в ръцете си. Ножът, проклетият нож, който не бе успял да среже въжето, който не му бе помогнал да измъкне окървавеното дете от ръцете на Ролан.
— Ако го искаш, подарявам ти го — каза Адамсберг и го подаде на лейтенанта, като внимателно го държеше за острието. — Този мъжки принцип, символ на нашата обща безпомощност през онзи ден.
Веранк кимна и пое ножа.
— Дължиш ми десет сантима — додаде Адамсберг.
— За кое?
— Такава е традицията. Когато подаряваш остър предмет някому, той ти дължи десет сантима заради риска от порязване. Ще ми е неприятно, ако ти се случи нещо лошо по моя вина. Ти взимаш ножа, аз взимам монетата.
LXVI
Във влака на връщане Веранк се сети за още нещо.
— Когато си дисоцииран — каза той мрачно, — не знаеш какво правиш, нали? Нямаш никакъв спомен?
— Да, по принцип, и според Ариан. Никога няма да узнаем дали не е разигравала комедия, за да не си признае, или наистина има дисоциирано съзнание. Ако такова нещо съществува изобщо.
— Ако съществува — каза Веранк и се усмихна накриво, — възможно ли е да съм убил Фернан и Дебелия Жорж и да не си спомням?
— Не, Веранк.
— Защо сте толкова сигурен?
— Защото проверих. Знам точно къде сте били от пътните ви листове в Тарб и Невер, където сте работили по време на убийствата. В деня на убийството на Фернан сте били в Лондон. В деня на убийството на Дебелия Жорж сте били в ареста.
— Така ли?
— Да, за обида на висшестоящ. Какво ви беше направил?
— Как се казваше?
— Плейел. Плейел като пианото, нали го знаете?
— Да — спомни си Веранк. — Той е от рода на Девалон. Имахме един случай с корумпиран политик и вместо да си гледа работата, той се поддаде на натиска на правителството, представи фалшиви документи на процеса и оневини подсъдимия. Аз му посветих едни съвсем безобидни стихове, които обаче не му харесаха.