Във вечната гора

— Помните ли ги?

— Не.

Адамсберг извади бележника си и го разлисти.

— Ето — каза той.

— Властимащата наглост Темида ослепява и шефът полицейски с прислужник приравнява. Тираните, които жонглират със смъртта, републиката бледа захвърлят в пропастта.

В резултат — петнайсет дни в ареста.

— Къде ги намерихте? — усмихна се Веранк.

— Бяха прикачени към протокола. Стихове, които днес ви спасяват от обвинение в убийството на Дебелия Жорж. Никого не сте убили, Веранк.

Лейтенантът бързо затвори очи и отпусна рамене.

— Не ми дадохте десетте сантима — каза Адамсберг и протегна ръка. — Толкова работих за вас.

Веранк постави една медна монета в ръката на Адамсберг.

— Благодаря — кимна Адамсберг и я прибра в джоба си. — Кога ще оставите Камий?

Веранк извърна глава.

— Хубаво — каза Адамсберг, опря глава на прозореца на купето и тутакси заспа.

LXVII

Данглар се бе възползвал от преждевременното възкръсване на Ретанкур, за да обяви почивка под егидата на третата девица, след като донесе от мазето част от резервите си. Полегнал в свивката на могъщата ръка на Ретанкур, само котаракът запази спокойствие в последвалата суматоха.

Адамсберг бавно прекоси залата — усещаше се неспособен да се нагоди към колективната радост. Както обикновено. Пое пътем чашата, която му подаде Есталер, извади мобилния си телефон и набра номера на Робер. В кръчмата в Аронкур пиеха втората чаша.

— Беарнецът е — информира Робер сбирката от мъже, като закри слушалката с ръка. — Казва, че полицейските му неприятности са приключили и ще пие една чаша, мислейки за нас.

Анжелбер обмисли отговора си.

— Кажи му, че нямаме нищо против.

— Казва, че е намерил две кости на свети Йероним в един апартамент, в кутия за инструменти — додаде Робер, като отново запуши телефона. — И че ще дойде да ги остави при мощите в Менил. Защото не знае какво да ги прави.

— Че и ние не знаем — каза Освалд.

— Казва, че трябва все пак да предупредим кюрето.

— Има нещо такова — каза Илер. — Освалд може и да не знае, ама кюрето може и да знае. Кюрето и то си има неприятности, неприятности на кюре, нали така? Трябва да се проявява разбиране.

— Кажи му, че сме съгласни — отсече Анжелбер. — Кога идва?

— В събота.

Робер отпуши слушалката и съсредоточено предаде отговора на старейшината.

— Казва, че е извадил камъчета от реката си и че и тях ще донесе, ако нямаме нищо против.

— Че за какъв дявол са ни?

— Имам чувството, че то е малко като рогата на Големия рижавец. Въпрос на чест един вид. Подарък за подарък.

Лицата нерешително се обърнаха към Анжелбер.

— Ако откажем — каза Анжелбер, — ще бъде обида.

— Естествено — потвърди Ашил.

— Кажи му, че приемаме.

Облегнат на една от стените, Веранк наблюдаваше колегите си, към които тази вечер се бе присъединил и доктор Ромен, също възкръснал, и доктор Лавоазие, който следваше Ретанкур по петите. Адамсберг полека се движеше насам-натам, ту присъстващ, ту отсъстващ, като примигваща светлина на фар. От ударите, понесени докато преследваше сянката на Ариан, по лицето му все още имаше тъмни следи. Три часа беше газил във водите на Гав, за да събира камъчета, преди да се качи във влака с Веранк.

Комисарят измъкна някаква смачкана хартийка от задния си джоб и направи знак на Данглар да се приближи. Данглар познаваше тази поза и тази усмивка и отиде при Адамсберг, изпълнен с подозрение.

— Веранк би казал, че съдбата се забавлява, като ни крои странни номера. Нали знаете, че съдбата най я бива в иронията и че точно по това може да се познае?

— Изглежда, че Веранк си отива?

— Да, връща се в планината си. Ще размишлява с крака в реката и с коси на вятъра дали да се върне при нас, или да не се върне при нас. Още не е решил.

Адамсберг подаде на Данглар смачканата хартийка.

— Получих това тази сутрин.