Във вечната гора

— Нищо не разбирам — каза Данглар, след като я разгледа.

— Нормално, на полски е. Казва ни, че медицинската сестра е починала, капитане. При нещастен случай. Прегазила я е кола във Варшава. Размачкана като палачинка от шофьор, който преминал на червено и не могъл да различи пътното платно от тротоара. При това се знае кой я е сгазил.

— Поляк.

— Да. Но не кой да е поляк.

— Пиян поляк.

— Със сигурност. Какво още?

— Не се сещам.

— Стар поляк. Поляк на деветдесет и две години. Убийцата на старци убита от старец.

Данглар се замисли.

— И това наистина ви забавлява?

— Много, Данглар.

Веранк виждаше как Адамсберг разтърсва Данглар за рамото, как Лавоазие изпива с поглед Ретанкур, как Ромен бърза да навакса, как Есталер търчи нагоре-надолу с чашите, а Ноел се хвали, че е дарил кръв. Всичко това не го засягаше. Не бе дошъл тук да се интересува от хората. Бе дошъл, за да приключи с косите си. И бе приключил.

Войнико, всичко свърши, приключвай вече ти със драмата и тръгвай след своите мечти. Каква ли тъмна мъка насам те тегли много, та ти не щеш да тръгваш, не щеш да кажеш сбогом?

Да, каква? Веранк дръпна от цигарата си и видя как Адамсберг си тръгва, дискретен и въздушен, стиснал във всяка ръка по едни еленови рога.

О, богове небесни, не се сърдете вие, че в този труден ден от тяхната човечност и аз съм възхитен.

Адамсберг се прибираше пеш по тъмните улици. Нямаше да каже на Том за жестоката Ариан, дума да не става, че щеше да позволи ужасът да нахлуе в главата на детето толкова рано. Между другото дисоциирани козли не съществуват в природата. Само хората като че ли биват сполетявани от това бедствие. А рогата растат от черепите на козлите точно както от черепите на елените. Това козлите го могат. А хората не го могат. Така че по-добре да се придържа към козлите.

Тогава мъдрият козел, който много бил чел, разбрал грешката си. Но рижият козирог никога не узнал, че кестенявият го е мислел за мръсник. Рижият козирог също разбрал грешката си и признал, че кестенявият не е мръсник. Добре, казал кестенявият, дай ми десет сантима.

В малката градинка Адамсберг остави рогата на земята, за да извади ключовете си. От нощта изникна Лусио и застана до него под леската.

— Как е, омбре?

Лусио се плъзна към живия плет, без да дочака отговора, върна се с две бири и ги отвори със зъби. Транзисторът пукаше в джоба му.

— Какво стана с жената? — попита той, подавайки една бутилка на комисаря. Онази, дето не си беше свършила работата. Даде ли й отварата?

— Да.

— И тя изпи ли я?

— Да.

— Това е добре.

Лусио изпи няколко глътки, преди да посочи земята с бастуна си.

— Какво носиш?

— Един десетовръх от Нормандия.

— Живи ли или паднали?

— Живи.

— Това е добре — отново одобри Лусио. — Но не ги разделяй.

— Знам.

— Знаеш и още нещо.

— Да, Лусио. Сянката си отиде. Умря, изчезна, изпари се.

Старецът мълчаливо почукваше с бутилката по зъбите си. Хвърли поглед към къщата на комисаря, после попита:

— Как стана това?

— Ха сети се.

— Казват, че само старец може да й види сметката.

— Точно това е станало.

— Разкажи ми.

— Случило се е във Варшава.

— Оня ден привечер?

— Да, защо?

— Продължавай.

— Един поляк на деветдесет и две години. Прегазил я е. Лусио се замисли и потърка бутилката в устните си.

— Ей така — каза той и удари във въздуха с единствения си юмрук.

— Ей така — потвърди Адамсберг.

— Като кожаря с юмруците си.

Адамсберг се усмихна и вдигна от земята еленовите рога.

— Именно — потвърди той.