— Откакто станахте отговорен баща — изсумтя Данглар.
— Щом казвате, капитане.
Адамсберг безропотно приемаше укорителното ръмжене на Данглар, което винаги смяташе за уместно. Майорът отглеждаше петте си деца сам като майка птица още когато Адамсберг не бе схванал, че има бебе. Пак добре, че помнеше името му — Томас Адамсберг, на галено Том. Точка за него, смяташе Данглар, който никога не се отчайваше напълно от комисаря.
VIII
По пътя за село Аронкур в област Йор, от което го деляха сто трийсет и шест километра, дрехите на Адамсберг изсъхнаха. Като слезе от колата, трябваше само да пооглади сакото с ръка, за да го облече, преди да намери бар, в който да изчака на топло часа на срещата си. Настанил се на една изтъркана пейка с чаша бира пред себе си, комисарят разглеждаше групата, която шумно бе нахлула в заведението, нарушавайки полудрямката му.
— Искаш ли да ти кажа? — рече един висок рус мъж, побутвайки назад с палец каскета си.
И да иска, и да не иска, пак ще му го каже, помисли си Адамсберг.
— Искаш ли да ти кажа как стават тия работи? — повтори мъжът.
— Човек ожаднява от тях.
— Точно тъй, Робер — съгласи се съседът му и напълни шестте чаши с широк жест.
Значи високият, изсечен като дънер блондин се казва Робер. И е жаден. Настъпваше часът на аперитива и главите се свиваха между раменете, ръцете се сключваха около чашите, брадичките предизвикателно щръкваха напред. Часът на внушителното събиране по мъжки, когато селската камбана призовава за молитва към света Богородица, часът на сентенциите и мъдрото поклащане на глава, часът на царствената и нелепа селска реторика. Адамсберг я познаваше като петте си пръста. Беше роден под звуците й, бе израснал с тържествената й музика, владееше ритъма и темите й, вариациите и контрапунктовете й, познаваше изпълнителите й. Робер бе дал тон и сега всеки инструмент заставаше на мястото си в неотменимия ред.
— Аз дори ще ти кажа още нещо — обяви човекът от лявата му страна. — Човек не само ожаднява, ами направо главата му се замайва.
— Много ясно.
Адамсберг обърна глава, за да види на кого се падаше скромната, но необходима задача да потвърждава чуждото мнение. Дребен и кльощав, човекът беше най-неугледният от всичките. И тук като навсякъде.
— Този, който е направил това — заяви един висок и прегърбен мъж, седнал в края на масата, — не е човек.
— Животно е.
— По-лош от животно.
— Много ясно.
Въведение в темата. Адамсберг извади бележника си, накъдрен от влагата, и започна да рисува лицата на присъстващите. Нормандски глави, без всякакво съмнение. Откриваше чертите на приятеля си Бертен, потомък на скандинавския бог гръмовержец Тор, който държеше кафене в Париж. До един бяха с четвъртити челюсти и изпъкнали скули, със светли коси и бледосини убягващи погледи. Адамсберг за пръв път стъпваше в Нормандия — страната на наводнените пасища.
— Мен ако питате — подхвана Робер, — е някой младок. Някой обсебен от дявола.
— Обсебените от дявола не са непременно младоци.
Контрапункт, въведен от най-възрастния, седнал начело на масата. Няколко заинтересовани лица се обърнаха към него.
— Щото младия обсебен от дявола, като остарее, става стар обсебен от дявола.
— То не се знае — промърмори Робер.
Значи Робер играеше трудната, но не по-малко необходима роля на опонента на старейшината.
— Знае се, знае се — отвърна старият. — Във всеки случай, който го е направил това, е обсебен от дявола.
— Дивак.
— Точно.
Подхващане на темата и развитие.
— Щото има убийство и убийство — намеси се съседът на Робер, не толкова рус, колкото останалите.
— То не се знае — каза Робер.
— Знае се, знае се — отсече старият. — Тоз, дето го е направил, е искал да убива и нищо друго. Два изстрела в плешката, и готово. Дори не е използвал тялото. Знаеш ли как го наричам такъв?
— Убиец.
— Точно.
Адамсберг бе спрял да рисува и слушаше внимателно. Старият се обърна към него и го погледна изкосо.
— Ама в края на краищата — каза Робер — Бретийи не е съвсем в нашия край, все пак е на трийсет километра. Защо толкова сме се загрижили?
— Защото е позорно, Робер, затова.