— Мен ако питате, не е от Бретийи. От Париж трябва да е. А, Анжелбер?
Значи старейшината се казваше Анжелбер.
— Трябва да се признае, че парижаните са по-обсебени от останалите — каза той.
— С тоз живот, дето го водят.
На масата настана тишина и няколко мъже хвърлиха крадливи погледи към Адамсберг. На тези мъжки събирания е неизбежно натрапникът да бъде забелязан, претеглен и отхвърлен или приет. В Нормандия като навсякъде другаде, може би дори повече от другаде.
— Защо смятате, че съм парижанин? — спокойно попита Адамсберг.
Старият кимна към книгата, която лежеше на масата на комисаря до чашата му с бира.
— Билета — каза той. — С който си отбелязвате страницата. Това е билет от парижкото метро. Все сме виждали такива.
— Не съм парижанин.
— Но не сте от Аронкур.
— От Пиренеите съм, от планината.
Робер вдигна ръка, после тежко я отпусна на масата.
— Гасконец — заключи той и сякаш затисна масата с оловен похлупак.
— Беарнец — уточни Адамсберг.
Начало на разискванията.
— И планинците са ни създавали неприятности — обади се Илер, плешив, не толкова стар старец, който седеше на отсрещния край на масата.
— Кога? — попита най-кестенявият.
— Някога си, Освалд, не е важно.
— То и бретонците са ни създавали, може би дори по-страшни. Обаче не беарнците искат да ни вземат Мон Сен Мишел.
— Така е — призна Анжелбер.
— Със сигурност нямате вид да сте слезли от кораб — осмели се да предположи Робер. — Беарнците откъде са слезли?
— От планината — отвърна Адамсберг. — Планината е изплюла лава, тя се е стекла по склоновете й, после се е втвърдила и са се получили беарнците.
— Много ясно — каза онзи, чиято роля беше да потвърждава.
Мъжете замълчаха в очакване да получат обяснение за присъствието на другоземец в Аронкур.
— Търся замъка.
— Там дават концерт довечера.
— Придружавам една от музикантките.
Освалд извади от вътрешния си джоб местния вестник и внимателно го разгъна.
— Това е снимка на оркестъра — каза той.
Покана да се приближи към масата им. Адамсберг прекоси няколкото метра с чаша в ръка и се вгледа в страницата, която му показваше Освалд.
— Ето тази — каза той и постави пръст на снимката. — Виолистката.
— Хубавицата?
— Ами да.
Робер отново напълни чашите, хем за да гаврътне още една, хем за да подчертае важността на момента. Сега един архаичен проблем заизмъчва присъстващите, а именно каква беше тази жена на натрапника. Любовница? Съпруга? Сестра? Приятелка? Братовчедка?
— И вие я придружавате — повтори Илер.
Адамсберг поклати глава. Бяха му казвали, че нормандците никога не задават въпросите направо, и той мислеше, че това е легенда, обаче сега наблюдаваше истинска демонстрация на този вид гордост. Да питаш прекалено много, означава да се разголваш, да се разголваш, означава да не си мъж. Безсилна да се справи с положението, групата се обърна към стареца. Анжелбер се почеса с нокти по зле обръснатата си брада.
— Защото ви е жена — заяви той.
— Беше — каза Адамсберг.
— Но въпреки това я придружавате.
— От любезност.
— Много ясно — изрече потвърдителят.
— Това жените — подзе Анжелбер — ги имаш един ден и ги нямаш на другия ден.
— Когато ги имаш, не ги искаш — прокоментира Робер, — и пак ги искаш, когато ги нямаш.
— Губиш ги — потвърди Адамсберг.
— Кой знае как — обади се Освалд.
— Поради нелюбезност — обясни Адамсберг. — Поне в моя случай.
Ето един мъж, който не се опитваше да се измъкне и на когото жените бяха създавали неприятности — това му вдигаше акциите сред присъстващите. Анжелбер му посочи стол.
— Имаш време да поседнеш — предположи той.
Преминаване на „ти“, временно приемане на планинеца в асамблеята на нормандците от равнината. Сложиха пред него чаша бяло вино. Днес мъжкото сборище имаше нов член и това щеше да бъде обилно коментирано на другия ден.
— Кого са убили? В Бретийи? — попита Адамсберг, след като изпи необходимия брой глътки.
— Убили? Искаш да кажеш пречукали? Очистили?
Освалд извади друг вестник от джоба си и го подаде на Адамсберг, като посочи с пръст една снимка.
— Всъщност — каза Робер, който не губеше нишката на мисълта си — по-добре би било да си нелюбезен преди и любезен след. С жените. Тъй ще е по-лесно.