— Кой знае — усъмни се старият.
— Иди разбери — добави потвърдителят.
Адамсберг намръщено гледаше статията. Един тъмночервен благороден елен лежеше, потънал в кръв, а текстът под снимката гласеше: „Одиозно клане в Бретийи.“. Сгъна вестника, за да види името му. „Западен ловджия“.
— На лов ходиш ли? — попита Освалд.
— Не.
— Тогава не можеш да разбереш. Такъв рогач, при това с осем клона, не се убива така. Това е диващина.
— Седем клона — поправи го Илер.
— Имаш много здраве — сопна се Освалд. — Рогата на това животно са с осем клона.
— Седем.
Сблъсък и опасност от конфликт. Последва намесата на Анжелбер.
— Не си личи на снимката дали са седем или осем — отсъди той.
Всички отпиха от чашите си с облекчение. Не че кавгата не беше необходима за мъжката музика, но тази вечер заради натрапника имаше други приоритети.
— Това — каза Робер, насочвайки дебелия си пръст към снимката — не го е направил ловец. Убиецът не е докоснал животното, не е взел нищо от него, нито рогата, нито нищо. Пречукал го е за удоволствие. Обсебен. А какво правят ченгетата от Еврьо? Нищо. Изобщо не ги е еня.
— Щото това не е убийство — обади се един втори опонент.
— Да ти кажа ли? Дали е човек или животно, видиш ли му сметката така, значи ти е мръднала чивията. Знаеш ли дали после няма да иде да очисти някоя жена? То и за убийството се иска практика.
— Така е — каза Адамсберг и си спомни за дванайсетте плъха от Хавърското пристанище.
— Обаче на ченгетата туй не им влиза в главата, толкова са задръстени. Тъпи са като гъски.
— Това все пак е само елен — възрази опонентът.
— И ти си задръстен, Алфонс. Аз ако бях ченге, щях да го потърся тоя тип, ей богу, и хич нямаше да се бавя.
— Аз също — обади се Адамсберг.
— Видя ли? Дори беарнеца е съгласен. Щото една такава касапница, отвори си ушите, Алфонс, една такава касапница значи, че наоколо се разхожда някой умопобъркан. И можеш да ми вярваш, досега не съм грешил, че скоро пак ще чуеш за него.
— Беарнецът е съгласен — потвърди Адамсберг, докато старият отново му пълнеше чашата.
— Видя ли? При това беарнеца не е ловец.
— Не е — каза Адамсберг. — Ченге е.
Ръката на Анжелбер замръзна и бутилката увисна над чашата. Адамсберг срещна погледа на стареца. Предстоеше сблъсък. С леко помръдване на пръстите комисарят показа, че иска да му напълнят чашата. Старият не реагира.
— Тука много не обичаме ченгетата — обяви Анжелбер с все така неподвижна ръка.
— Никъде не ги обичат — уточни Адамсберг.
— Тука по-малко от другаде.
— Аз не казах, че обичам ченгетата, казах, че съм ченге.
— А не ги ли обичаш?
— Че защо да ги обичам?
Старецът присви очи в опит да се концентрира в този неочакван дуел.
— Тогава защо си ченге?
— От нелюбезност.
Бързият отговор премина над главите на мъжете, включително и над главата на Адамсберг, който трудно би обяснил собствените си думи. Но никой не показа, че не ги е разбрал.
— Много ясно — заключи потвърдителят.
И ръката на Анжелбер, чието движение бе застинало като на филм, се размърда, наведе бутилката и допълни чашата на комисаря.
— Или заради това — добави Адамсберг и посочи убития благороден елен. — Кога се е случило?
— Преди месец. Задръж вестника, ако те интересува. На ченгетата от Еврьо им е през оная работа.
— Задръстени са — каза Робер.
— Това какво е? — попита Адамсберг, като показа едно петно отстрани на тялото.
— Сърцето му — рече Илер отвратен. — Стрелял е два пъти в плешката, после му е извадил сърцето с нож и го е смачкал.
— Това традиция ли е? Да се вади сърцето на елена?
Отново последва момент на колебание.
— Обясни му, Робер — нареди Анжелбер.
— Чудно ми е все пак — започна Робер, — че не разбираш от лов, след като си от планината.
— Ходил съм с възрастните на лов за гривяци като всички деца, но нищо повече — каза Адамсберг.
— Когато отстреляш елен — обясни Робер, — одираш кожата за килимче. Вътрешностите не ги пипаш. После отрязваш главата за трофея. Като свършиш, увиваш животното в кожата му.