— Точно.
— Но не пипаш сърцето, да му се не види. Преди някои го правеха, да. Но вече сме се развили. Сега сърцето си остава в животното.
— Кога го правеха?
— Някога си, Освалд, не е важно.
— Този тип е искал само да убива и осакатява — каза Алфонс. — Дори не е взел рогата. А те са единственото, което искат хората, които разбират от тия работи.
Адамсберг вдигна поглед към еленовите рога, окачени на стената на кръчмата над вратата.
— Не — каза Робер. — Тия са боклук.
— По-тихо — намеси се Анжелбер и кимна към бара, където съдържателят играеше на домино с двама младежи, твърде неопитни, за да се включат в групата на мъжете.
— Другоземец е — обясни той тихо.
— Тоест?
— Не е оттука. От Кан е.
— Кан не е ли в Нормандия?
Размениха се погледи, направиха се гримаси. Дали е нужно да се занимава планинецът с една толкова интимна тема? Толкова болезнена?
— Кан е в Долна Нормандия — обясни Анжелбер. — Тука сме Горна.
— А това важно ли е?
— Да кажем, че няма място за сравнение. Истинската Нормандия е Горна Нормандия, тука при нас.
Кривият му пръст сочеше дървената маса, сякаш Горна Нормандия току-що се бе смалила до размера на кръчмата в Аронкур.
— Иначе в Калвадос — допълни Робер — ще ти кажат обратното. Ама да не вземеш да им повярваш!
— Няма — обеща Адамсберг.
— У тях, горките, вали непрекъснато.
Адамсберг погледна към прозорците, по които дъждът се стичаше от часове.
— Има дъжд и дъжд — обясни Освалд. — Тука не вали, само преваля. По вас нямате ли другоземци?
— Имаме — призна Адамсберг. — Има търкания между долината на По и долината на Осо.
— Ами да — потвърди Анжелбер, сякаш му беше известно.
Макар и свикнал с тежката музика на мъжкия ритуал, Адамсберг разбираше, че разговорът на нормандците, то такава им беше и репутацията, течеше по-трудно от другаде. Мълчаливци бяха те. Тук фразите с мъка излизаха от устата, предпазливи, подозрителни, и опипваха терена с всяка своя дума. Не говореха високо, не навлизаха директно в темата. Обикаляха около нея, сякаш да кажеш нещо направо, когато си на масата, би било най-малкото нетактично.
— Защо да са боклук? — попита Адамсберг, като посочи рогата над вратата.
— Защото това са опадали рога. Стават само за украса, да се фукаш с тях. Иди хвърли един поглед, ако не ми вярваш. Вижда се черепът в основата на костта.
— Това кост ли е?
— Ама ти наистина нищо не разбираш! — тъжно каза Алфонс, който сякаш съжаляваше, че Анжелбер е въвел този невежа в групата.
— Кост е — потвърди старият. — Самият череп на животното расте. Туй само при плътнорогите го има.
— Представяш ли си и нашите черепи да растяха така? — замислено каза Робер.
— С мислите отгоре? — поусмихна се Освалд.
— При теб нямаше да тежат много.
— За ченге би било практично, но рисковано — забеляза Адамсберг. — Щеше да се вижда какво мисли.
— Много ясно.
Последва минута за размисъл и за трета чаша.
— От какво разбираш? Освен от ченгета? — попита Освалд.
— Не задавай въпроси — нареди Робер. — Разбира, от каквото си иска. Той пита ли те от какво разбираш?
— От жени — поясни Освалд.
— Е, и той разбира от жени. Иначе нямаше да си изгуби своята.
— Много ясно.
— Да разбираш от жени и да разбираш от любов, не е едно и също. Особено с жените.
Анжелбер се изправи, сякаш за да прогони спомените си.
— Обясни му — каза той и направи знак на Илер, после потупа с пръст по снимката на изкормения елен.
— Мъжкият елен губи рогата си всяка година.
— Защо?
— Защото му пречат. Носи рога, за да се бие и да сваля женските. Когато вече не му трябват, падат.
— Жалко — каза Адамсберг. — Красиво е.
— И сложно като всичко красиво — рече Анжелбер. — Разбираш ли, тежки са и се оплитат в клоните. След боя сами си падат.
— Както когато сваляш оръжието, ако предпочиташ. Получил си жената и сваляш оръжието.
— Сложно нещо са това жените — каза Робер, следвайки мисълта си.
— Но красиво.
— Точно това казвах — въздъхна старият. — Колкото е по-красиво, толкова е по-сложно. Всичко не можеш разбра.
— Не можеш — потвърди Адамсберг.