— Иди разбери.
Четирима от мъжете едновременно отпиха от чашите си.
— Падат — подхвана Илер — и после хората ги събират в гората като гъби. Докато трофеят си го взимаш от отстреляното животно. Следиш ли ми мисълта?
— А убиецът не го е грижа за трофея — каза Адамсберг и отново се загледа в снимката на убитото животно. — Интересува го смъртта. Или сърцето.
— Много ясно.
IX
Адамсберг се помъчи да прогони елена от съзнанието си. Не искаше да влиза в хотелската си стая с всичката тази кръв в главата. Изчака зад вратата, като прочистваше мислите си и разведряваше челото си с облаци и сини небеса. Защото в стаята спеше деветмесечно бебе. А с децата човек никога не знае. Способни са да проникнат зад челото, да чуят грохота на мислите, да усетят студената пот на страха и накрая да видят изкормения благороден елен в главата на баща си.
Тихо отвори вратата. Бе излъгал мъжката сбирка. Придружаваше, да, любезно, да, но за да бди сам над детето, докато Камий свири на виолата си в замъка. Последното им скъсване — петото или седмото, не знаеше точно — бе предизвикало непредвидима катастрофа — отношението на Камий към него стана отчайващо другарско. Разсеяна, усмихната, мила и близка, накратко и казано с една трагична дума — другарче. Това ново състояние объркваше Адамсберг, който се опитваше да съзре процепа, да открие чувството, спотаено под непринудената маска като краб под скала. Но Камий изглеждаше окончателно далече, напълно избавена от някогашното напрежение. Така че, каза си той, докато я поздравяваше с възпитана целувка, да се опитва да възроди любовта у тази своя изтощена другарка граничеше с невъзможното. Затова се съсредоточаваше — изненадан и примирен — върху новата си бащинска функция. В тази област беше дебютант и полагаше доста усилия, за да смели факта, че това дете е негов син. Струваше му се, че би действал по същия начин, ако бе намерил бебето на някоя пейка.
— Буден е — каза Камий, докато обличаше черното си концертно сако.
— Ще му почета. Донесъл съм книга.
Адамсберг извади от чантата си дебел том. Четвъртата му сестра явно бе решила да го образова и да му усложнява живота. Бе натикала сред вещите му един абсолютно ненужен му труд за пиренейската архитектура от четиристотин страници със задачата да го прочете и да сподели впечатленията си. А Адамсберг се подчиняваше само на сестрите си.
— „Строителството в Беарн. Традиционни техники от XII до XVII век“ — прочете той.
Камий сви рамене и се усмихна съвсем по приятелски. Стига да приспиват детето — а в това отношение му имаше пълно доверие, — странностите на Адамсберг нямаха никакво значение. Мислите й бяха насочени към вечерния концерт — чудо, което сигурно се дължеше на Йоланд и ходатайството й пред могъщите.
— На него ще му хареса — каза Адамсберг.
— Разбира се, защо не?
Никаква критика, никаква ирония. Безликата търпимост на автентичното другарство.
Останал сам, Адамсберг се загледа в сина си, който го фиксираше със спокойна сериозност, ако можеше да се каже така за деветмесечно бебе. Способността на детето да се съсредоточава в някакво другаде, безразличието му към дребните неприятности, невъзмутимата му непретенциозност го безпокояха, толкова му напомняха за самия него. Без да говорим за оформените вежди, за носа, който обещаваше да стане доста забележителен, за лицето с толкова необикновени и ярки черти, че човек можеше да му даде две години в повече. Томас Адамсберг бе очевиден потомък на бащиния си род, а не на това се бе надявал комисарят. Но пък именно чрез тази прилика започваше да долавя на малки вълни, на слаби просветвания, че това дете наистина е част от тялото му.
Адамсберг разтвори книгата там, където си бе отбелязал с билет за метрото. Обикновено прегъваше крайчетата на страниците, но сестра му го бе помолила да не го прави.
— Том, слушай ме внимателно. Сега ще се образоваме и двамата. Просто нямаме избор. Помниш ли какво ти четох за фасадите със северно изложение? Не си го забравил, нали? Слушай продължението.
Томас спокойно гледаше баща си и по лицето му се четеше съсредоточеност и безразличие.
— Употребата на речни камъчета в изграждането на ниските каменни зидове със суха зидария, съобразена с местните ресурси, е разпространена, макар и не постоянна практика. Харесва ли ти, Том? Въвеждането на opus piscatum в много от тези зидове съответства на двойната необходимост, породена от дребните размери на материала и от слабостта на ронливия хоросан.