Адамсберг остави книгата и срещна погледа на сина си.
— Не знам какво е opus spicatum, синко, и не ми дреме. И на теб не ти дреме. Значи сме на едно мнение. Но ще ти кажа как се решава подобен проблем от живота. Как да се измъкнеш, когато не разбираш нещо. Гледай сега.
Адамсберг извади мобилния си телефон и бавно набра някакъв номер пред очите на детето.
— Обаждаш се на Данглар — обясни той. — Чисто и просто. Добре запомни това и нека винаги номерът му да ти е подръка. Той се справя с всички такива неща. Ей сега ще видиш, слушай внимателно. Данглар? Адамсберг е. Малкият се запъна на една дума и моли за обяснение.
— Казвайте — отвърна Данглар уморено, обръгнал на дивотиите на комисаря и доброволно поел задачата да го вкарва в пътя.
— Opus spicatum. Иска да знае какво значи това.
— Не, не иска. Та той е на девет месеца, за бога.
— Не се шегувам, капитане. Иска да знае.
— Майоре — поправи го Данглар.
— Хайде сега, Данглар, докога ще ми додявате с вашия ранг? Майор или капитан, какво ни грее? А и за друго ми е думата. Думата ми е за opus spicatum.
— Piscatum — поправи го Данглар.
— Именно. Opus, въведен в много от ниските селски зидове със суха зидария. С Том сме се вторачили в това нещо и не можем да мислим за нищо друго. Да не говорим, че преди месец в Бретийи някакъв тип е убил един благороден елен, без дори да му вземе рогата, обаче му е изтръгнал сърцето. Какво ще кажете на това?
— Луд за връзване, обсебен от дявола — унило изрече Данглар.
— Много ясно. Така каза и Робер.
— Кой е Робер?
Колкото и да мърмореше всеки път, когато Адамсберг споделяше несвързаните си мисли, Данглар никога не успяваше да предяви правата си или гнева си и да прекрати разговора. Гласът на комисаря, бавен, топъл и подвижен, преминаваше през него като вятър и отнасяше неволното му съпричастие като паднал на земята лист или като някое от тъпите му камъчета от тъпата му река. Данглар се укоряваше, че отстъпва, но отстъпваше. Накрая печели водата.
— Робер е един мой приятел от Аронкур.
Нямаше смисъл да обяснява на Данглар къде се намира градчето Аронкур. Майорът разполагаше с обемиста и стройно организирана памет, та познаваше до дъно всички кантони и общини в страната, дори бе способен на мига да назове ченгето, отговарящо за дадена територия.
— Значи добре си прекарвате?
— Много.
— Все така другарски ли се държи? — пробва се Данглар.
— Отчайващо другарски. За opus spicatum ставаше дума, Данглар.
— Piscatum. Ако искате да го образовате, вършете го както трябва.
— Точно затова ви се обаждам. Според Робер извършителят е някой обсебен от дявола младок. Обаче старейшината Анжелбер твърди, че не е задължително и че като остарява младият обсебен от дявола става стар обсебен от дявола.
— И къде се проведе този колоквиум?
— В кръчмата в часа за аперитива.
— Колко чаши бяло?
— Три. А вие?
Данглар замлъкна. Комисарят следеше алкохолните му забежки и това го дразнеше.
— Аз не ви задавам въпроси, господин комисар.
— Напротив. Попитахте ме дали Камий се държи все така другарски.
— Добре де — отстъпи Данглар. — Opus piscatum е способ за подреждане на плоски камъни или на керемиди във формата на рибя кост, откъдето и името. Още римляните са го прилагали.
— Аха. И после?
— После нищо. Питате ме, отговарям ви.
— За какво служи това, Данглар?
— А ние, господин комисар? Ние, човеците, за какво служим?
Когато не беше във форма, Данглар се тормозеше от Въпросите без отговор, каквито бяха безкрайният космос, избухването на Слънцето след четири милиарда години и случайното и ужасяващо присъствие на човечеството на една зареяна в пространството буца пръст.
— Конкретни неприятности ли имате? — попита Адамсберг загрижено.
— Просто неприятности.
— Децата спят ли?
— Спят.
— Излезте, Данглар. Идете да послушате Освалд и Анжелбер.
— С тия имена — за нищо на света. И какво бих научил от тях?
— Че падналите рога не могат да се сравняват с трофейните.
— Това го знам.
— Че челото на елените расте навън.