— Доволен ли сте от къщата?
— Много.
Лусио пусна недоловима шега и избухна в смях. Адамсберг любезно се усмихна. Имаше нещо младежко в смеха на стареца, докато всичко останало във вида му свидетелстваше, че е повече или по-малко отговорен за съдбата на човеците по Земята.
— Сто и петдесет квадратни метра — подзе той. — Градина, огнище, изба, барака за дърва. В Париж такова нещо няма. Не се ли запитахте защо сте я получили за без пари?
— Защото беше прекалено стара, прекалено рухнала, предполагам.
— А не сте ли се питали защо не са я съборили?
— В края на улицата е, не пречи на никого.
— Все пак, омбре. Нито един купувач за шест години. Това не ви ли притеснява?
— Ами, работата е там, господин Веласко, че аз не се притеснявам лесно.
— Да предположим, че се притесните — настоя старият. — Да предположим, че се запитате защо за тази къща не е имало купувач.
— Защото тоалетната е навън. Хората вече не понасят това.
— Биха могли да я вградят, както правите вие.
— Не го правя за себе си, а за жена си и сина си.
— Велики боже, да не смятате да настаните жена тук?
— Не мисля, че ще се настанят тук. Само ще прескачат.
— Ама тя ще спи ли тук? Жената де?
Адамсберг смръщи вежди, а старецът го хвана за ръката, за да привлече вниманието му.
— Не си мислете, че сте по̀ оправен от другите — каза старецът тихо. — Продайте я. Това са неща, които ни убягват. Които са над нас.
— Кои неща?
Лусио размърда устни и задъвка угасналата си цигара.
— Виждате ли това? — рече той и вдигна чуканчето на дясната си ръка.
— Да — потвърди Адамсберг с уважение.
— Изгубих я, когато бях на девет години, през гражданската война.
— Ясно.
— Обаче понякога ме сърби. Липсващата ръка. Сърби ме след шейсет и девет години. На точно определено място, винаги едно и също — обясни старият и посочи една точка във въздуха. — Майка ми знаеше защо — там съм бил ухапан от паяк. Когато изгубих ръката си, не съм я бил още начесал. Затова продължава да ме сърби.
— Естествено — съгласи се Адамсберг, безшумно бъркайки цимента си.
— Защото животът на ухапаното не е бил изтекъл, разбирате ли? Ухапаното си иска своето, отмъщава си. Това нищо ли не ви напомня?
— Звездите — предположи Адамсберг. — Те светят, въпреки че са вече мъртви.
— Ами да — потвърди старият изненадано. — Или чувството. Вземете един момък, който още обича момата си, или обратното, когато всичко вече е свършило, схващате ли ситуацията?
— Схващам.
— И защо момъкът още обича момата или обратното? Как да обясним това?
— Не знам — отвърна Адамсберг търпеливо.
Между два пристъпа на вятъра мартенското слънчице нежно топлеше гърба му и Адамсберг се чувстваше добре там, в запуснатата градина, пред стената с мистрия в ръка. Лусио Веласко Паз можеше да му говори колкото си ще, това не му пречеше.
— Просто е. Чувството не е изживяло живота си. Тези неща съществуват извън нас. Трябва да изчакаме да свършат, трябва да си дочетем ухапаното. Същото е и ако умрем, преди да сме свършили да живеем. Убитите продължават да се мъкнат наоколо, истинска пасмина, заради която все някъде ни сърби.
— Като ухапано от паяк — каза Адамсберг, връщайки се в началото.
— Като привидения — тържествено изрече старият. — Сега разбирате ли защо никой не я искаше къщата ви? Защото в нея има привидения, омбре.
Адамсберг довърши почистването на коритото за цимент и потърка ръце.
— Защо пък да няма? Това не ми пречи. Свикнал съм с неща, които ми убягват.
Лусио вирна брадичка и малко тъжно загледа Адамсберг.
— Ти, омбре, няма да й убегнеш, ако се правиш на интересен. Какво си въобразяваш? Че си по-силен от нея ли?
— От нея? Жена ли е?
— Жена — привидение от по-предния век, отпреди Революцията. Стара злосторница, сянка.
Комисарят бавно прекара ръка по грапавата повърхност на камъните.
— Така ли? — каза той замислено. — Сянка значи?
II
Адамсберг правеше кафе в обширната дневна с кухненски бокс, все още несвикнал с обстановката. Светлината влизаше през прозорци с малки стъкла и осветяваше матовочервената подова настилка от по-предния век. Мирис на влага, на изгоряло дърво, на нова мушама, като помислиш, все неща, които го свързваха с къщата му в планината. Сложи на масата две чаши от различни сервизи, там, където слънцето очертаваше четириъгълник. Съседът му седеше с изправен гръб, отпуснал върху коляното си единствената си ръка. Широка ръка, способна да обхване волски врат между палеца и показалеца, ръка, която сякаш бе удвоила размера си, за да компенсира липсата на другата.