— Това го знам.
— Че лейтенант Ретанкур сигурно не спи и че за вас би било благотворно да си поговорите с нея един час.
— Да, несъмнено — изрече Данглар след кратка пауза.
Адамсберг долови известно успокоение в гласа на своя помощник и затвори.
— Разбра ли, Том? — каза той и обхвана с ръка главичката на сина си. — Ще сложат рибена кост в зида, но не ме питай защо. Няма нужда да знаем, след като Данглар знае. Ще я зарежем тази книга, изнервя ни.
Веднага щом Адамсберг поставеше ръка върху главата на детето, то заспиваше. То, както и всяко друго дете. Или възрастен човек. След няколко мига Томас затвори очи, Адамсберг отдръпна ръката си и с леко недоумение я разгледа. Може би някой ден щеше да разбере от кои пори на кожата му изтичаше сънят. Но това не го интересуваше кой знае колко.
Иззвъня мобилният му телефон. Чу бодрия глас на патоложката, която му се обаждаше от моргата.
— Момент, Ариан, да оставя малкия.
Какъвто и да беше поводът на обаждането, а той със сигурност не беше маловажен, фактът, че Ариан мисли за него, развеселяваше пустия му откъм жени ден.
— Раната на гърлото — говоря за Диала — представлява хоризонтална ос. Ръката, която е държала ножа, е била на нивото на раната. В противен случай разрезът щеше да е диагонален. Като в Хавър. Следиш ли мисълта ми?
— Разбира се — отвърна Адамсберг, докато си играеше с пръстите на краката на бебето, кръгли като бобчета в шушулката си.
После се изтегна на леглото и се вслуша в гласа на Ариан. Честно казано, техническите подробности от работата на лекарката не го интересуваха. Искаше само да знае защо тя мисли, че убиецът е жена.
— Диала е висок метър и осемдесет и шест. Основата на сънната му артерия е на метър и петдесет и четири от земята.
— Може и така да се каже.
— Ударът ще е хоризонтален, ако юмрукът на нападателя е под височината на очите му. Това ни дава ръст на убиеца от метър и шейсет и шест. Ако направим същите изчисления в случая със Сламката, при когото има лек наклон на разреза, получаваме убиец с ръст между метър и шейсет и четири и метър и шейсет и седем, средно метър и шейсет и пет. Или метър и шейсет и два, ако приспаднем височината на обувките.
— Метър и шейсет и два — ненужно повтори Адамсберг.
— Тоест много по-нисък от средния мъжки ръст. Жена е, Жан-Батист. Колкото до инжекциите в свивката на лакътя, те много точно са уцелили вената. И в двата случая.
— Мислиш, че е професионалистка?
— Да, и е използвала спринцовка. По фината следа мога да съдя, че не става дума за обикновена игла или карфица.
— Някой може да им е инжектирал нещо преди смъртта им.
— Никакво нещо. Няма съмнение какво са им инжектирали — нищо.
— Нищо? Имаш предвид въздух?
— Въздухът е всичко друго, освен нищо. Не им е инжектирала нищо. Само ги е боднала.
— И не е имала време да довърши?
— Или не е искала. Боцнала ги е след смъртта им, Жан-Батист.
Адамсберг затвори телефона и се замисли. Сети се за стария Лусио и се запита дали в момента Диала и Сламката се опитват да почешат недовършеното убождане на мъртвите си ръце.
X
Сутринта на 21 март комисарят премина бавно по новия си маршрут от къщата си до сградата на Бригадата, като поздрави всяко дърво и всяко клонче по пътя си. Дори в дъжда, който не бе спирал, откакто градушката бе нападнала Жана д’Арк, датата си заслужаваше усилието и уважението. И дори ако тази година природата беше закъсняла вследствие на някакви незнайни срещи, освен ако просто не се излежаваше, както правеше Данглар през ден. Природата е капризна, мислеше си Адамсберг, не може да се иска от нея да подреди всичко за сутринта на двайсет и първи, като се има предвид астрономическото количество пъпки, с които трябва да се занимава, без да броим ларвите, корените и кълновете, които не виждаме, но които положително й изсмукват гигантска енергия. В сравнение с нея непрекъснатата работа на Криминалната бригада не е нищо повече от обикновена игра. Игра, която позволяваше на Адамсберг да се мотае по улиците с чиста съвест.
Докато комисарят бавно прекосяваше голямата обща зала, наречена Съборна, за да остави по един стрък форсития на бюрата на шестте жени в Бригадата, Данглар се втурна насреща му. Дългото туловище на майора, което сякаш някога се бе стопило като запалена свещ, стеснявайки раменете му, размеквайки торса му, изкривявайки краката му, не бе приспособено към бърз ход. Адамсберг с интерес го наблюдаваше как се придвижва и се питаше дали някой ден няма да изгуби някой крак по пътя.