— Търсиха ви — каза Данглар, задъхан.
— Отдавах почит, капитане, а сега показвам уважение.
— За бога, минава единайсет.
— Мъртвите няма да се формализират за час или два. Срещата ми с Ариан е в шестнайсет часа. Сутрин патоложката спи. Не го забравяйте.
— Не става дума за мъртвите, а за Новия. Чака ви цели два часа. За трети път му определят час. А като дойде, го оставят да седи сам като някой натрапник.
— Съжалявам, Данглар. Имах неотложна среща, определена преди година.
— Със?
— С пролетта, която е обидчива. Ако я пренебрегнете, може да ви се разсърди, да си отиде и вече да не се върне. Докато Новият ще дойде пак. Кой Нов всъщност?
— Хайде сега. Новият, когото назначиха на мястото на Фавр. Два часа ви чака.
— Как изглежда?
— Риж изглежда.
— Чудесно. Това малко ще ни разнообрази.
— Всъщност е кестеняв, но с рижи кичури отвътре. Стои като на райета. Чудо невиждано.
— Още по-добре — каза Адамсберг и постави последното си цвете на бюрото на Виолет Ретанкур. — Като ще е нов, поне да е наистина нов.
Данглар тикна меките си ръце в джобовете на елегантното си сако и се загледа в лейтенант Ретанкур, която закачаше жълтото цветенце в бутониерата си.
— Този ми изглежда твърде нов, може би прекалено — каза той. — Четохте ли досието му?
— Оттук-оттам. Във всеки случай шестмесечният пробен период е задължителен.
Миг преди Адамсберг да бутне вратата на кабинета си, Данглар го задържа за ръката.
— Вече си тръгна. Отиде да заеме поста си в килера.
— Защо тъкмо той охранява Камий? Бях препоръчал да изпратят опитни сътрудници.
— Защото само той изтърпява тази въдишка дупка на площадката. Другите не могат.
— И понеже е нов, са му пробутали задачата.
— Именно.
— От колко време?
— От три седмици.
— Изпратете му Ретанкур. Тя е способна да понесе дупката.
— Тя си предложи услугите. Обаче има един проблем.
— Не виждам какъв проблем може да смути Ретанкур.
— Един-единствен. Не се побира в килера.
— Прекалено дебела е — замислено изрече Адамсберг.
— Прекалено е дебела — потвърди Данглар.
— Тъкмо този магически формат ме спаси, Данглар.
— Явно, обаче не успява да се завре в килера и толкова. Следователно не може да смени Новия.
— Разбрах, капитане. На колко години е Новият?
— На четирийсет и три.
— На какво прилича?
— В какъв смисъл?
— В естетически, сексапилски.
— Няма дума „сексапилски“.
Майорът прекара ръка по врата си както всеки път, когато беше затруднен. Колкото и величествен да беше умът на Данглар, и той като всички мъже мразеше да коментира външния вид на мъжете и се правеше, че нищо не е видял, че нищо не е забелязал. Адамсберг обаче предпочиташе да знае как изглежда човекът, който висеше на площадката на Камий от три седмици.
— Та как изглежда? — настоя той.
— Сравнително красив — неохотно призна Данглар.
— А не.
— А да. Аз лично се безпокоя не за Камий, а за Ретанкур.
— Интелигентен?
— Така разправят.
— Сравнително красив в какъв смисъл?
— Добре сложен, крива усмивка и меланхоличен поглед.
— А не — повтори Адамсберг.
— Не можем все пак да избием всички хубавци на земята.
— Можем да избием поне хубавците с меланхоличен поглед.
— Колоквиум — внезапно каза Данглар, поглеждайки часовника си.
Естествено, точно Данглар беше нарекъл „Съборна зала“ общото помещение, където се провеждаха съвещанията, а в този час се събираха двайсет и седемте оперативни работници в Бригадата. Но майорът никога не си бе признал прегрешението. По същия начин успя да набие в главите на колегите си термина „колоквиум“, за да замести думата „събрание“, която го натъжаваше. Интелектуалният авторитет на Адриен Данглар беше от такава величина, че всеки приемаше избора му, без да се пита дали е уместен. Като лекарство, в чийто благотворен ефект никой не съмнява, новите думи на майора биваха поглъщани безропотно и толкова бързо усвоявани, че ставаха незаменими.
Данглар се правеше, че тези малки езикови революции нямат нищо общо с него. От обясненията му можеше да се заключи, че въпросните всъщност старомодни термини са попили в сградата още от време оно, подобно на избила в избата прастара вода. Звучи правдоподобно, бе казал Адамсберг. Че защо не, бе отвърнал Данглар.