Колоквиумът започна с обсъждане на убийствата при Порт дьо ла Шапел и смъртта на един шейсетгодишен човек, починал от инфаркт в асансьора. Адамсберг бързо преброи подчинените си — липсваха трима.
— Къде са Керноркян, Меркаде и Жюстен?
— В Бирарията на философите — обясни Есталер. — Мисля, че свършват.
За две години количеството престъпления, стоварило се върху Бригадата, не бе успяло да угаси учудената радост, която вечно разширяваше зелените очи на сержант Есталер, най-младия член на екипа. Дълъг и тънък, Есталер не се отделяше на повече от няколко метра от обширната и неунищожима Виолет Ретанкур, към която изпитваше почти религиозно обожание.
— Кажете им веднага да идват — нареди Данглар. — Не вярвам да свършват с написването на дисертация.
— Не, господин майор, само с кафето.
За Адамсберг дали провеждат събрание или колоквиум не променяше нещата. Не особено склонен към колективни дискусии и с неудоволствие издаващ заповеди, тези общи разисквания така го отегчаваха, че не си спомняше да е проследил някое от начало до край. В един или друг момент мислите му дезертираха и някъде отдалеч — но откъде ли? — до слуха му достигаха лишени от смисъл фрагменти от изречения, свързани с адреси, разпити, проследявания. Данглар следеше за степента на разконцентрираност в кафявите очи на комисаря и го стискаше за ръката, когато явлението достигнеше критичната си точка. Което направи и сега. Адамсберг разбираше сигнала и се завръщаше сред хората, излизайки от онова, което някои биха нарекли заблеяност и което за него беше жизненоважен авариен изход. Именно през него преминаваше в своите си области, където самотно бродеше в неназовими посоки. Където се шляете, постановяваше Данглар. Където се шляя, потвърждаваше Адамсберг. Разбра се, благодарение на лейтенантите Воазне и Морел, които бяха разнищили аферата, че асансьорът, в който бе починал шейсетгодишният човек, е бил умишлено повреден. Предстоеше арестуването на съпругата. Така драмата приключваше, оставяйки в съзнанието на Адамсберг следа от печал, както винаги когато обикновената жестокост се изпречваше на пътя му.
Клането при Порт дьо ла Шапел спадаше към предумишлените убийства. Преди единайсет дни бяха намерили едрия чернокож и дебелия белокож мъртви, всеки в отделна сляпа улица — единият на Ге, другият на Кюре. Вече се знаеше, че едрият чернокож, двайсет и четири годишният Диала Тунде, е продавал колани и дрехи втора употреба под моста на влизане в Клинянкур и че дебелият белокож, двайсет и две годишният Дидие Сламен, наречен Сламката, е подлъгвал минувачите с игра на „тука има, тука нема“ на главната улица на битпазара. Че двамата не са се познавали и че общият им знаменател е едрокалибреното тяло и мръсните нокти, заради които Адамсберг упорито и безпричинно отказваше да предаде труповете на Отдела за борба с наркотиците.
Разпитите в сградите, където бяха живели двамата младежи — лабиринти от леденостудени стаи и общи тоалетни в тъмни коридори, — не бяха довели до нищо, нито посещенията в кръчмите и кафенетата между Шапел и Клинянкур. Съсипаните майки бяха обяснили, че дечицата им са чудесии момчета, показвайки едната ножичка за нокти, другата шал, подарени им няма и месец. След разговора с тях стеснителният сержант Ламар съвсем се беше скапал.
— Мамчетата — каза Адамсберг. — Де да можеше светът да прилича на мечтите на мамчетата.
Изпълнена с носталгия тишина спря за момент обсъждането, сякаш всеки се мъчеше да си спомни каква е била за него идеалистичната мечта на мамчето и дали я бе осъществил, и с колко точно се бе отклонил от нея.
И Ретанкур като останалите не бе осъществила мечтата на майка си, която бе искала от нея да стане руса и привлекателна стюардеса, да успокоява пътниците в салоните на самолетите — надежда, унищожена от метър и осемдесет високата и сто и десет кила тежката й дъщеря още в пубертета. Бяха й останали само русите коси и наистина изключителната способност да действа успокоително. А вчера бе успяла да направи малък пробив в затлачилото се разследване.
И наистина, след седмица тъпчене на едно място, Адамсберг изгуби търпение и освободи Ретанкур от приключващото разследване на едно семейно убийство в богаташки дом в Ренс, за да я запрати в Клинянкур, както от немай-къде се прибягва до магия, от която не се знае какво точно ще излезе. Бе й прикачил лейтенант Ноел — мощна фигура с щръкнали уши, блиндиран в кожено яке, — с когото поддържаше смесени отношения. Смяташе Ноел за способен да защити Ретанкур в трудната й задача. В крайна сметка — трябваше да го предвиди — Ретанкур бе защитила Ноел, след като един разпит, проведен в кафене, се изродил в продължила на улицата битка. Масивната намеса на Ретанкур успокоила разбеснелите се мъже и изтръгнала Ноел от тримата юнаци, които искали да го накарат да си сдъвче акта за раждане. Този епилог впечатлил съдържателя на кафенето, на когото било писнало от боевете в заведението му. Забравил правилото на мълчанието, спазвано на битпазара, и може би озарен от същото прозрение като Есталер, той се затичал след Ретанкур и си излял душата на рамото й.