Преди да рапортува за свършената работа, Ретанкур развърза и завърза късата си конска опашка — според Адамсберг единствен признак за детската й свенливост.
— Според Емилио — това е управителят на кафенето — Диала и Сламката не са били близки. Макар и разделени от само петстотин метра, те не са работили в една и съща зона от пазара, който е парцелиран така, че отделните групи да не се смесват, за да не се стига до сблъсъци и разчистване на сметки. Емилио твърди, че ако Диала и Сламката са се озовали в едно и също положение, то това не е по тяхна инициатива, а по инициативата на някой външен човек, незапознат с обичаите на пазара.
— Другоземец — обади се Ламар.
Което напомни на Адамсберг, че стеснителният Ламар беше от Гренвил, тоест от Долна Нормандия.
— Емилио предполага, че външният човек ги е избрал заради ръста им да му свършат някаква работа, изискваща сила, да сплашат някого, да набият някого. Във всеки случай я били свършили успешно, защото два дни преди убийствата пили по чаша в кафенето му. За първи път ги виждал заедно. Било почти два часът през нощта и Емилио искал вече да затваря. Но не посмял да ги изгони, тъй като били превъзбудени, доста пияни и пълни с пари.
— Не са намерени пари нито у тях, нито в домовете им.
— Възможно е убиецът да си ги е взел.
— Емилио чул ли е нещо?
— Не се е интересувал от разговора им, просто е подреждал. Но мъжете били сами, не се пазели и бъбрели като пияни свраки. Доколкото Емилио разбрал, работата, която свършили, била много добре заплатена и им отнела само една вечер. Нямало намеци за побой или нещо подобно. Работата свършили в Монруж, след което поръчителят ги докарал в кафенето. В Монруж, Емилио е сигурен. Иначе не говорили кой знае колко, освен дето все повтаряли нещо за счупена грамофонна плоча. Емилио им направил два сандвича и към три часа сутринта те най-после си тръгнали.
— Предали са или са получили пратка? — предположи Жюстен.
— Не ми мирише на наркотици — упорито каза Адамсберг.
Предишната вечер в Нормандия бе изслушал поредното съобщение от Мортие, без да вдигне телефона. Можеше да му изтъкне вярата на майката, че Диала не се докосва до дрога. Но за шефа на Отдела за борба с наркотиците фактът, че имаш черна майка, е сам по себе си презумпция за виновност. Адамсберг бе издействал от дивизионния двудневна отсрочка, след което трябваше да предаде досието.
— Ретанкур — подзе комисарят, — забелязал ли е Емилио нещо по дрехите, по ръцете им? Пръст, кал?
— Нямам представа.
— Обадете му се.
Данглар обяви почивка и Есталер скочи от мястото си. Сержантът питаеше истинска страст към никого не интересуващите подробности, свързани с колегите му. Той донесе двайсет и осем чаши върху три табли и поднесе на всеки личното му питие — кафе, какао, чай, дълго, късо, със или без мляко, със или без захар, с една бучка, с две бучки, без да направи нито една грешка. Знаеше, че Ретанкур пие кафето си късо и без захар, но че обича да има лъжичка, с която ненужно да го разбърква. За нищо на света не би го забравил. Сержантът извличаше огромно невинно удоволствие от това упражнение, което го превръщаше в млад обслужващ паж.
Ретанкур се върна с телефон в ръка и Есталер побутна към нея кафето без захар и с лъжичка. Тя му благодари с усмивка и младежът блажено се настани до нея. Есталер като че ли най-малко от всички бе разбрал, че работи в криминална бригада, и живееше в този екип като щастлив юноша сред бандата си. Още малко, и щеше да се пренесе да спи в службата.
— Ръцете им са били изцапани с пръст — каза Ретанкур. — Обувките също. След като са си тръгнали, Емилио е измел изсъхналата кал и чакъла, останал под масата.