— Стига сте ръмжали, Ноел — каза му той спокойно.
— Нямаше нужда да ми помага. Щях да се оправя и без нея.
— С трима здравеняци, въоръжени с железни пръти? Не, Ноел.
— Можех да се отърва от тях без Ретанкур да се прави на каубой.
— Не е вярно. И не сте загубили честта си само защото една жена ви се е притекла на помощ.
— Не бих нарекъл това жена. Плуг, впрегатен кон, грешка на природата. Нищо не й дължа.
Адамсберг прекара гърба на дланта си по бузата си, сякаш за да провери дали е добре обръснат — знак, че флегматичната му нагласа се е пропукала.
— Припомнете си, лейтенант, защо ни напуснаха Фавр и безкрайната му злоба. Това, че гнездото му е празно, не означава, че трябва да бъде заето от друга птица.
— Не съм заел гнездото на Фавр, заемам си моето и правя в него каквото си искам.
— Не и тук, Ноел. Защото, ако пеете прекалено високо, ще трябва да идете да си пускате гласа другаде, при глупаците.
— Че аз вече съм при тях. Не чухте ли какво каза Есталер? Ами Ламар със статуята? И Мордан с Човекоядеца?
Адамсберг погледна двата си часовника.
— Давам ви два часа и половина да се поразходите и да си проветрите мозъка. Слизане към Сена, съзерцание, връщане.
— Имам да пиша доклад — сви рамене Ноел.
— Не ме разбрахте, лейтенант. Това е заповед, не задача. Излизате и се връщате психически здрав. И ще го правите всеки ден, ако е необходимо, цяла година, ако е необходимо, докато полетът на чайките не ви подскаже нещо. Вървете, Ноел, махайте ми се от очите.
XI
Преди да влезе в сградата, където живееше Камий, за да смени Новия, Адамсберг разгледа очите си в огледалото за обратно виждане на колата. Добре, заключи той и се изправи. Моят поглед е по-меланхоличен.
Изкачи седемте етажа до ателието и се приближи до вратата на Камий. Отвътре се чуваха дискретни шумове, които свидетелстваха за наличието на живот. Камий се опитваше да приспи детето. Беше й обяснил как да поставя ръка на косите му, но при нея не се получаваше. В това отношение имаше голямо предимство, единственото, което му бе останало.
Затова пък откъм килера — нито звук. Относително красивият меланхоличен Нов спеше, вместо да бди над сигурността на Камий, каквато му беше мисията. Адамсберг почука на вратата, обзет от желание да му дръпне едно несправедливо конско, като се има предвид, че сънят би повалил всеки затворен в тази дупка часове наред, особено ако е меланхоличен.
Само че не. Новият веднага отвори с димяща цигара между пръстите и леко кимна в знак, че е разпознал комисаря. Не беше нито почтителен, нито притеснен. Просто се опитваше бързо да си събере мислите, както се прибира стадо в кошара. Адамсберг му стисна ръката и го загледа, без да проявява дискретност. Кротък, но не чак толкова. Запаси от енергия и гняв на дъното на очите му, които наистина бяха меланхолични. Колкото до хубостта, Данглар бе видял нещата в черно, като професионален песимист, какъвто си беше, победен още преди да е опитал да се бори. Относително красив, но по-скоро относително, отколкото красив и само при добро желание. Впрочем човекът беше съвсем малко по-висок от него. И малко по-масивен, като тялото и лицето му бяха обвити в някаква нежна материя.
— Съжалявам — извини се Адамсберг. — Пропуснах срещата ни.
— Няма значение. Казаха ми, че сте имали спешна работа.
Много добре поставен глас, лек, овладян. Приятен, относително. Новият загаси цигарата си в джобен пепелник.
— Много спешна наистина.
— Ново убийство?
— Не, настъпването на пролетта.
— Ясно — каза Новият след кратко колебание.
— Как върви дежурството?
— Безкрайно и досадно.
— Безинтересно?
— Напълно.
Чудесно, каза си Адамсберг. Имаше късмет. Човекът явно беше сляп и неспособен да отличи Камий сред хиляди други.
— Прекратяваме го. Ще ви смени екип от управлението на тринайсети район.
— Кога?
— Сега.
Новият хвърли поглед към килера и Адамсберг се запита дали не съжалява за нещо. Но не, просто тази меланхолия в погледа създаваше впечатление, че се заглежда в нещата повече от другите хора. Взе си книгите и излезе, без да се обръща, без да прояви интерес към вратата на Камий. Сляп и почти грубиянин, като си помислиш.