Адамсберг запали осветлението и седна на първото стъпало на стълбата, като покани с жест колегата си да седне до него. През годините на бурен живот с Камий бе свикнал с тази площадка и с това стълбище — всяко стъпало почти си имаше име и беше белязано с нетърпение, нехайство, невярност, мъка, съжаление, невярност, завръщане, угризения и така до безкрай.
— Колко стъпала смятате, че има това стълбище? — попита Адамсберг. — Деветдесет?
— Сто и осем.
— Така ли правите? Броите стъпалата?
— Аз съм организиран човек, пише го в досието ми.
— Седнете, почти не съм чел досието ви. Знаете, че сте зачислен в тази Бригада временно, с пробен срок, и че този разговор нищо няма да промени.
Новият поклати глава и седна на дървеното стъпало, без да проявява нахалство, но и без да се притеснява. На светлината на крушката Адамсберг забеляза рижите кичури, които прорязваха тъмните му коси и странно проблясваха. Чуплива и толкова гъста коса, че изглеждаше трудно да прекараш през нея гребен.
— Имаше много кандидати за това място — каза Адамсберг. — Чрез какви качества се класирахте за финала?
— С връзки се класирах. Познавам дивизионния комисар Брезийон. Навремето направих услуга на малкия му син.
— В криминално разследване?
— В нравствено, в интерната, където преподавах.
— Значи не сте ченге по рождение?
— Започнах в образованието.
— И кой лош вятър ви довея тук?
Новият запали цигара. Четвъртити, плътни ръце. Привлекателни, относително.
— Сантименталният — предположи Адамсберг.
— Тя беше ченге, мислех, че ще направя добре, ако я последвам. Но като я последвах, я изгубих, а полицията ми остана.
— Жалко.
— Да.
— Защо искахте това място? Заради Париж?
— Не.
— Заради Бригадата?
— Да. Информирах се и реших, че ми подхожда.
— И каква информация получихте?
— Обилна и противоречива.
— Аз обаче не съм информиран. Дори името ви не знам. Още ви наричат Новия.
— Веранк. Луи Веранк.
— Веранк — старателно повтори Адамсберг. — Откъде са ви тези рижи кичури, Веранк? Любопитно ми е.
— И на мен, господин комисар.
Новият бе извърнал лице и бързо затворил очи. Новият е страдал, прочете Адамсберг. Издухваше дима към тавана и се опитваше да допълни отговора си, но не се решаваше. В тази скована поза горната му устна се повдигаше отдясно и този тик му придаваше особен чар. Тикът и кафявите му, леко скосени очи, завършващи в края си с вирнатата запетайка на миглите. Опасен дар от страна на дивизионния Брезийон.
— Не съм длъжен да отговарям — каза най-накрая Веранк.
— Не сте.
Адамсберг, който бе дошъл при новия си подчинен само за да го разкара от Камий, усещаше, че разговорът скърца, но не можеше да определи причината. А тя не беше далеч, казваше си той, на една мисъл разстояние. Плъзна поглед по перилото, по стената, после по стъпалата, едно по едно, надолу, нагоре.
Познаваше тази физиономия.
— Как казахте, че се казвате?
— Веранк.
— Веранк дьо Билк — поправи го Адамсберг. — Луи Веранк дьо Билк, това е цялото ви име.
— Вярно, пише го в досието.
— Къде сте роден?
— В Арас.
— Съвсем случайно, предполагам. Не сте човек от Севера.
— Може би не.
— Със сигурност не. Вие сте гасконец, беарнец.
— Така е.
— Разбира се, че е така. Беарнец от долината на Осо.
Новият отново примигна и сякаш за част от секундата се вглъби в себе си.
— Откъде знаете?
— Когато човек носи името на сорт вино, рискува да го разконспирират. Сортът Веранк дьо Билк расте по хълмовете в долината на Осо.
— И това е лошо?
— Може би. Гасконците не са лесни хора. Меланхолични, самотни, благодушни, работливи, иронични и упорити. Интересен натюрел, ако можеш да го понасяш. Някои не могат.
— Вие например? Да не би да имате проблем с беарнците?
— Естествено. Помислете, лейтенант.
Новият се отдръпна малко, както животното отстъпва, за да огледа противника си.
— Малко хора са чували за сорта Веранк дьо Билк — каза той.
— Никой не е чувал за сорта Веранк дьо Билк.
— Освен няколко енолози и хората от долината на Осо.