Във вечната гора

— И още кой?

— Хората от съседната долина.

— Например?

— От долината на Гав.

— Виждате ли колко е фасулско? Нима не можете да разпознаете планинеца, когато го срещнете?

— Не е много светло на това стълбище.

— Това не е причина.

— Освен това не ги търся. Планинците.

— Какво мислите, че ще стане, когато човек от долината на Осо работи с човек от долината на Гав?

Двамата мъже се замислиха, загледани в отсрещната стена.

— Понякога — подзе Адамсберг — човек се разбира по-зле със съседа си, отколкото с другоземеца.

— Навремето имаше търкания между двете долини — потвърди Новият с все така впит в стената поглед.

— Вярно. Бяха готови да се избият за парче земя.

— За стрък трева.

— Да.

Новият стана и закрачи по площадката с ръце в джобовете. Разговорът е приключил, реши Адамсберг. Ще го подхванат по-късно и ако е възможно, по друг начин. Комисарят също стана и каза:

— Заключете килера и вървете в Бригадата. Лейтенант Ретанкур ви чака, за да идете в Клинянкур.

Адамсберг кимна за довиждане и заслиза по стълбите доста раздразнен. Оказа се, че е забравил бележника си с рисунките и трябва да се качва отново. На площадката на шестия етаж чу над себе си елегантния глас на Веранк.

Ех, господин началник, едва пристигнах тук и вече незаслужен гняв трови моите сили. Прочутата ви благост нима е празен звук, с какво съм ви виновен, че там са ме родили?

Адамсберг безшумно изкачи последните стъпала. Беше изумен.

Нима е грях, злодейство, че съм видял бял свят в съседните долини? Защо ще ви обижда, че облаците ваши аз също съм ги виждал?

Веранк се бе облегнал на вратата на килера, главата му бе наведена, в косите му блестяха рижи сълзи.

И че по божа воля през цялото си детство из планини еднакви сме тичали в съседство?

Адамсберг видя как новият му подчинен скръсти ръце и се усмихна на себе си.

— Ясно — каза комисарят бавно.

Лейтенантът стреснато се изправи.

— Има го в досието ми — изрече той със странно извинителен тон.

— Кое точно?

Веранк смутено прекара ръце през косите си.

— В Бордо комисарят не можеше да го търпи. Нито в Тарб. Нито в Невер.

— Не можете ли да се въздържате?

— Опитвах, но не мога. Извира ми в гърдите и явно е наследство за мен от прадедите.

— Как го правите? В будно състояние? Насън? Под хипноза?

— Семейна черта е — отвърна Веранк сухо. — Нищо не мога да направя.

— Е, щом е семейна черта…

Веранк прехапа устните си и разтвори ръце във фаталистичен жест.

— Тръгнете с мен, лейтенант. Този килер може би не ви се отразява добре.

— Вярно — рече Веранк и сърцето му се сви, като се сети за Камий.

— Познавате ли Ретанкур? При нея ще се обучавате.

— Нещо ново ли има в Клинянкур?

— Ще има, ако открием някое камъче под някоя маса. Тя сигурно ще ви се оплаче.

— Защо не прехвърлите случая на Отдела за борба с наркотиците? — попита Веранк, докато слизаше заедно с комисаря с книгите си под мишница.

Адамсберг наведе глава, без да отговори.

— Не можете ли да ми кажете? — настоя лейтенантът.

— Мога. Но се чудя как.

Веранк изчака с ръка на перилото. Прекалено много бе слушал за Адамсберг, за да пренебрегне странностите му.

— Тези трупове са си наши — каза накрая Адамсберг. — Били са хванати в плетеница, в мрежа, в сянка. В гънките на сянка.

Адамсберг се взираше втренчено в точно определена точка на стената, сякаш търсеше там думите, които му липсваха, за да облече мисълта си. После се отказа и двамата мъже слязоха до вратата на сградата, където Адамсберг спря за последен път.

— Преди да излезем на улицата — каза той, — преди да станем колеги, кажете ми откъде са ви тези рижи коси.

— Не мисля, че историята ще ви хареса.

— Малко неща ме смущават, лейтенант. Малко неща ме притесняват. Някои ме шокират.

— Така разправят.

— И е вярно.

— Когато бях малък, ме нападнаха в едно лозе. Бях осемгодишен, а нападателите ми бяха на тринайсет или петнайсет години. Банда от петима гадняри. Яд ги беше на нас.