— На вас?
— Лозето беше на баща ми, виното му бе реномирано и имаше доста конкуренти. Събориха ме на земята и ми нарязаха кожата на главата с парчета ламарина. После ми пробиха стомаха с парче стъкло.
Адамсберг замръзна с ръка, поставена на вратата, пръстите му стискаха кръглата дръжка.
— Да продължавам ли?
Комисарят леко кимна.
— Оставиха ме на земята с разпорен корем и четиринайсет рани на главата. По-късно върху белезите израсна коса, но рижа. Нямам обяснение. Просто спомен.
Адамсберг се загледа за миг в земята, после вдигна поглед към лейтенанта.
— Кое не би трябвало да ми хареса във вашата история?
Новият стисна устни и Адамсберг се взря в тъмните му очи, които може би се опитваха да го накарат да сведе поглед. Меланхолични, но невинаги и не с всички. Двамата планинци се фиксираха като козли, неподвижни, с преплетени в няма битка рога. Пръв лейтенантът леко помръдна и даде знак, че се предава, като извърна глава.
— Довършете историята си, Веранк.
— Налага ли се?
— Мисля, че да.
— И защо?
— Защото такава ни е работата, да довършваме историите. Ако искате само да ги започвате, станете пак учител. Ако искате да ги довършвате, останете си полицай.
— Разбирам.
— Естествено. Нали затова сте тук.
Веранк се поколеба, устните му се извиха в нещо като усмивка.
— Петте момчета бяха от долината на Гав.
— От моята долина.
— Именно.
— Хайде, Веранк. Довършете историята.
— Тя свърши.
— Не е. Петте момчета са били от долината на Гав. От село Калдез.
Адамсберг натисна дръжката на вратата.
— Да вървим, Веранк — каза той меко. — Да вървим да търсим камъче.
XII
В кафенето на Емилио, Ретанкур се отпусна с цялата си тежест на един пластмасов стол.
— Не искам да ви обидя — рече Емилио, като се приближи до нея, — но ако клиентите виждат тук ченгета прекалено често, ще трябва да затворя заведението.
— Намери ми някое камъче, Емилио, и ще те оставя на мира. И донеси три бири.
— Само две — намеси се Есталер. — Аз не мога да пия — извини се той, като погледна последователно Ретанкур и Новия. — Не знам защо, но като пия, ми са завърта главата.
— Но, Есталер, на всички им се завърта — каза Ретанкур, която не спираше да се учудва на непокътнатото простодушие на този двайсет и седем годишен младеж.
— Така ли? — каза Есталер. — Значи е нормално?
— Не само е нормално, ами е и целта.
Есталер смръщи вежди — за нищо на света не искаше Ретанкур да си помисли, че я укорява в нещо. Щом Ретанкур си поръчваше бира в работно време, значи това не само е разрешено, но е и препоръчително.
— Не сме на работа — усмихна се Ретанкур. — Просто търсим едно камъче. Това няма нищо общо с работата.
— Сърдиш му се — отбеляза младежът.
Ретанкур изчака Емилио да донесе бирите, после вдигна чашата си към Новия.
— Добре дошъл. Все не ти запомням името.
— Веранк дьо Билк, Луи — каза Есталер, доволен, че толкова бързо е запомнил цялото име.
— Ще те наричам Веранк — предложи Ретанкур.
— Дьо Билк — допълни Новия.
— Толкова ли държиш на частицата?
— Държа на виното. Това е име на сорт.
Веранк доближи чашата си до чашата на Ретанкур, без да се чука. Вече много бе чувал за необикновените способности на лейтенант Виолет Ретанкур, но за момента виждаше само една много висока и дебела руса жена, доста груба, доста весела и с нищо неоправдаваща уважението, дори обожанието, което изпитваха към нея в Бригадата.
— Сърдиш му се — повтори Есталер глухо.
Ретанкур сви рамене.
— Нямам нищо против това да изпия една бира в Клинянкур. Щом така иска.
— Сърдиш му се.
— И така да е, какво от това?
Есталер мрачно наведе глава. Противоречията и дори поведенческата несъвместимост, които понякога водеха до сблъсъци между комисаря и подчинения му лейтенант, пораждаха в душата му мъчително раздвоение. Благоговението, което хранеше към Адамсберг и Ретанкур, двата компаса на съществуването му, беше безкомпромисно. Не би се отказал от нито един от двамата. Организмът на младия човек функционираше с емоционална енергия и изключваше енергията на разума, сметката или интелектуалния интерес. В качеството си на специализирана машина, понасяща само чисто гориво, Есталер представляваше рядка и крехка система. Ретанкур знаеше това, но не проявяваше нито деликатността, нито желанието да се приспособи към него.