— Той има нещо предвид — настоя младежът.
— Случаят е за Отдела за борба с наркотиците, Есталер — каза Ретанкур, скръствайки ръце.
— Той казва, че не е.
— Няма да намерим камъче.
— Той казва, че ще намерим.
Когато говореше за комисаря, Есталер обикновено казваше „Той“. „Той“, Жан-Батист Адамсберг, живият бог на Бригадата.
— Направи както намериш за добре. Търси му камъчето до края на света, но не искай от мен да следвам примера ти, като пълзя под масите.
За изненада на Ретанкур в очите на сержанта проблесна неочакван бунт.
— Ще му търся камъчето — каза младежът и несръчно се надигна от стола. — Знам, че цялата Бригада ме взима за балък, ти също. Но не и той. Той гледа и вижда. Той знае и търси.
Есталер млъкна и си пое дъх.
— Търси камъче — каза Ретанкур.
— Защото в камъчетата има разни неща, има цветове, има рисунки, има малки истории. Ти не ги виждаш, Виолет, ти нищо не виждаш.
— Например? — попита Ретанкур и стисна чашата си.
— Търси, лейтенант.
Есталер напусна масата с юношеска рязкост и отиде при Емилио, който се бе оттеглил в кухнята.
Ретанкур завъртя бирата в чашата си и погледна Новия.
— Като стъклен памук е — каза тя. — Понякога много боцка. Трябва да ти е ясно, че обожава Адамсберг. Как мина разговора ти с него? Прилично?
— Не бих казал.
— Поговори ли ти несвързано?
— Може да се каже.
— Не го прави нарочно. Доста му се насъбра преди известно време, в Квебек. Какво мислиш за него?
Веранк се усмихна накриво и Ретанкур кимна с разбиране. Тя намираше Новия за чаровен и често разглеждаше лицето и тялото му, като проникваше през дрехите му, разменяйки ролите, като мъж, който открито оглежда минаващо хубаво момиче. На трийсет и пет години Ретанкур се държеше като стар ерген на представление. Без всякакъв риск, тъй като, за да избегне разочарованията, бе застопорила сантименталното си пространство. Още като младо момиче Ретанкур беше масивна като църковна колона, поради което бе решила, че пораженството ще я предпази от напразните надежди. За разлика от лейтенант Фроаси, която си въобразяваше, че любовта я очаква зад ъгъла, и която, заради това си схващане, бе натрупала впечатляваща купчина разнообразни неудачи.
— Адамсберг е израснал в долината на Гав — каза Веранк.
— Като говориш така, приличаш на него.
— Възможно е. Аз съм от съседната долина.
— Аха — каза Ретанкур. — Казват, че за една ливада двама гасконци са много.
Есталер мина покрай тях, без да ги погледне, и излезе от кафенето, като тресна вратата.
— Тръгна си — отбеляза Ретанкур.
— Смяташ, че ще отиде в Бригадата без нас?
— Явно.
— Обича ли те?
— Обича ме така, сякаш съм мъж, сякаш съм това, което иска да стане, но никога няма да стане. Танк, картечница, изтребител. Тук при нас е най-добре да се грижиш за себе си и да стоиш настрана от останалите. Вече си ги видял, вече си ни видял. Адамсберг и непостижимото му блуждаене. Данглар и необятната му ерудиция, който търчи подир комисаря, за да попречи на кораба да се блъсне в скалите. Сиракът Ноел, на границата на задръстената бруталност. Ламар, толкова непохватен, че го е срам да ви гледа в очите. Керноркян, който се бои от тъмно и от микроби. Воазне, тежкотоварен камион, който се завръща при своята зоология, щом си обърнете гърба. Съвестният Жюстен, педантичен до посиняване. Адамсберг все още не може да запомни кой е Воазне и кой Жюстен, непрекъснато им бърка имената, а те не се сърдят, Фроаси, отдадена на храната и на любовните си мъки. Есталер всеотдайният, с когото току-що се запозна. Меркаде, геният на цифрите, който все се бори със съня. Мордан, който си пада по трагичното и притежава четиристотин тома с приказки и легенди. Аз, дебелата поливалентна крава на полка, според Ноел. За какво си дошъл при нас, за бога?
— Това е част от един проект — каза Веранк неопределено. — Не си ли обичаш колегите?
— Напротив.