Ретанкур се усмихна, после погледна Веранк.
— Какви ги говориш?
— Защо говориш в рими?
— По навик — отвърна Веранк и също се усмихна.
— Какво е станало с косата ти?
— Автомобилна катастрофа.
— Аха — каза Ретанкур. — И ти лъжеш.
Вратата на кафенето се отвори и Есталер, кацнал на тънките си крака, с две крачки стигна до тях. Отмести празните чаши, бръкна в джоба си и извади три сиви камъчета, които постави в центъра на масата.
— Той каза „бяло“ и „едно“ — забеляза Ретанкур.
— Обаче са три и са сиви.
Ретанкур взе камъчетата и ги завъртя в шепата си.
— Върни ми ги, Виолет. Ти си способна да не му ги дадеш.
— Не прекалявай, Есталер.
— Защо?
— Защото, ако аз не съществувах, Адамсберг нямаше да го има. Аз го измъкнах от ноктите на канадските ченгета. Не знаеш и никога няма да узнаеш какво направих, за да го измъкна. Така че, сержант, когато изразиш своето обожание към него по подобен начин, ще имаш право да ми се зъбиш. Но не и преди това.
Ретанкур постави камъчетата в протегнатата ръка на Есталер с доста груб жест. Веранк видя, че устните на младежа потрепериха и предупредително погледна Ретанкур.
— Толкова по въпроса — каза тя и докосна рамото на Есталер.
— Извинявай — прошепна Есталер. — Исках ги тези камъчета.
— Сигурен ли си, че са те?
— Да.
— Вече тринайсет дни Емилио е помитал всяка вечер и всяка сутрин са вдигали боклука.
— Онази вечер е било много късно. Емилио набързо е помел чакъла и го е изтикал с метлата на улицата. Търсих там, където би трябвало да бъдат, тоест близо до стената, до стъпалото, където никой никога не стъпва.
— Прибираме се — каза Ретанкур и облече сакото си. — Имаме ден и половина, преди „Наркотиците“ да ни отнемат случая.
XIII
В малката зала, която приютяваше автоматите за кафе и напитки, Адамсберг откри две огромни парчета дунапрен, покрити със старо одеяло, които оформяха импровизирано легло и превръщаха помещението в скромно убежище за бездомници. Инициативата със сигурност беше на Меркаде, който страдаше от непреодолима сънливост и чието професионално съзнание бе измъчвано от постоянна нужда от сън.
Адамсберг изтръгна едно кафе от благодетелната кафемашина и реши да изпробва леглото. Седна, подпря се на една възглавница и опъна краката си.
Тук можеше и да поспиш, без сянка от съмнение. Меката материя коварно обгръщаше тялото и почти създаваше усещането за компания. Възможно бе и да се отдадеш на размисъл, но Адамсберг умееше да мисли само в движение. Ако това можеше да се нарече мислене. Отдавна беше признал, че в неговия случай мисленето няма нищо общо с дефиницията, приложима към това упражнение. Формулиране, комбиниране на идеи, на преценки. Не че не бе опитвал, седнал на обикновен стол, забил лакти в масата, поставил пред себе си лист и химикалка, подпрял чело с ръка — всичко това само разстройваше логическите му схеми. Зле структурираният му ум приличаше на няма карта, на магма, от която нищо не бе в състояние да се отдели, да се определи като идея. Някак всичко можеше винаги да се свърже с всичко чрез малки пътечки, по които се смесваха шумове, думи, миризми, проблясъци, спомени, образи, еха, зрънца прах. Единствено с този багаж той, Адамсберг, трябваше да ръководи двайсет и седмината си оперативни работници и — както се изразяваше дивизионният комисар — да постигне резултати. Това би трябвало да го тревожи. Но през този ден други реещи се тела занимаваха ума на комисаря.
Протегна ръце и ги скръсти зад тила си, благодарен на сънльото за гостоприемното начинание. Навън — дъжд и сянка. Които нямаха нищо общо помежду си.
Като видя, че комисарят е затворил очи, Данглар се отказа да включва автомата. Отстъпи назад и тръгна да излиза от стаята.
— Не спя, Данглар — каза Адамсберг. — Вземете си кафе.
— На Меркаде ли дължим това ложе?
— Предполагам, капитане. Тъкмо го опитвам.
— Ще бъдем свидетели на конкуренция.
— Или на размножение. Шест ложета по ъглите в най-скоро време.
— Ъглите са само четири — уточни Данглар, кацна на една от високите табуретки пред бара и залюля крака.