— Ако всички убити остават да се мотаят наоколо — рече Адамсберг, — колко ли призрака има в къщата? Света Клариса плюс седемте й жертви? Плюс двете жени, които е познавал баща ви, плюс Мадлен? Единайсет? Или повече?
— Само Клариса. Жертвите й са били прекалено стари и никога не са се връщали. Освен ако не са в собствените си къщи, което не е изключено.
— Вярно.
— За другите три жени е по-различно. Те не са били убити, ами обсебени. Докато света Клариса още не е била приключила с живота си, когато кожарят я е премазал с юмруците си. Разбирате ли сега защо не са съборили къщата? Защото Клариса щеше да се пренесе в друг дом. У нас например. А ние всички предпочитаме да знаем къде се е завряла.
— Тук.
Лусио потвърди с намигване.
— А тук, докато никой не живее, няма опасност.
— Значи тя в известен смисъл е домошарка.
— Дори в градината не излиза. Чака жертвите си горе, на тавана. А сега отново си има компания.
— В мое лице.
— Във ваше лице — потвърди Лусио. — Но вие сте мъж, няма много да ви безпокои. Тя побърква жените. Не водете тук жена си, послушайте съвета ми. Или продайте къщата.
— Не, Лусио. Къщата ми харесва.
— Магарешки инат, а? Откъде сте?
— От Пиренеите.
— Планината — рече Лусио със страхопочитание. — Излишно е да ви убеждавам.
— Познавате ли я?
— Роден съм от другата страна, в Жака.
— А телата на седемте старици? Търсили ли са ги по време на процеса?
— Не. Тогава, в по-предния век, не са водели разследвания като сега. Възможно е телата все още да са там някъде — каза Лусио и посочи с бастуна си към градината. — Затова не копаем много надълбоко. Да не предизвикваме дявола.
— Така де, няма смисъл.
— Вие сте като Мария — усмихна се старият. — Това ви забавлява. Но аз често съм я усещал, омбре. Като мъгла, като пара, а дъхът й — студен като зима в планината. А пък миналата седмица пикаех под ореха през нощта и наистина я видях.
Лусио гаврътна виното си и се почеса по ухапаното.
— Ужасно е остаряла — изрече той почти с отвращение.
— След толкова време — каза Адамсберг.
— Ами да. Лицето й е набръчкано като стар орех.
— Къде я видяхте?
— На етажа. Разхождаше се в горната стая.
— Това ще е кабинетът ми.
— А къде ще ви е спалнята?
— До него.
— Хич не си поплювате — каза Лусио и стана. — Не бях много груб, надявам се? Мария не иска да съм груб.
— Ни най-малко — успокои го Адамсберг, който отведнъж се оказа в компанията на седем трупа и едно привидение с глава като орех.
— Толкова по-добре. Може би ще успеете да я укротите. Макар да казват, че само много стар човек ще й види сметката. Но това са легенди. Не вярвайте на всичко.
Като остана сам, Адамсберг доизпи изстиналото си кафе, после вдигна глава към тавана и се заслуша.
III
След една спокойна нощ, прекарана в мълчаливата компания на света Клариса, комисарят Адамсберг бутна вратата на Института по съдебна медицина. Преди девет дни бяха открили двама мъже с прерязани гърла до Порт дьо ла Шапел, на неколкостотин метра един от друг. Двама нещастници, двама дребни мошеници, които въртели търговия на битпазара — така ги бе представило местното ченге. Откакто комисарят Мортие от Отдела за борба с наркотиците напираше да му ги вземе, Адамсберг много държеше да им хвърли още един поглед.
— Двама загубеняци, заклани до Порт дьо ла Шапел — мои са, Адамсберг. А и единият е чернокож. Какво чакаш, та не ми ги предаваш? Да завали сняг?
— Да разбера защо имат пръст под ноктите.
— Защото са били мръсни като свине.
— Защото са копали. А пръстта е на Криминалната бригада, пръстта е моя.
— Никога ли не си виждал тъпанари, които крият дрога в саксии с цветя? Губиш си времето, Адамсберг.
— Няма значение. Приятно ми е.