Двете голи тела бяха проснати едно до друго — едър бял мъж и едър чернокож мъж, единият космат, другият — не, всеки под една от неоновите лампи на моргата. Така както лежаха със събрани крака и опънати покрай телата ръце, мъжете бяха заприличали в смъртта си на дисциплинирани ученици. Всъщност, мислеше си Адамсберг, докато съзерцаваше целомъдрените им пози, те бяха водили доста подредено съществуване, толкова беден откъм оригиналност е животът. Добре организирани дни с прекарани във възстановяващ сън сутрини и в незаконна търговия следобеди, с вечери, посветени на момичетата, и недели — на майките. В престъпния свят, както навсякъде, рутината предявява своите изисквания. Жестокото им убийство прекъсваше по ненормален начин протичането на скучните им дни.
Патоложката гледаше как Адамсберг се върти около тялото.
— Какво искате да правя с тях? — попита тя, разсеяно потупвайки с ръка бедрото на едрия чернокож, сякаш за да го утеши. — Двама долнопробни търговци на дрога, накълцани и захвърлени на улицата. Момчетата от „Наркотиците“ ще се занимаят с тях.
— Именно. И те настояват да си ги получат.
— Е и? Какъв е проблемът?
— Аз съм проблемът. Не искам да им ги дам. И очаквам да ми помогнете да си ги запазя. Измислете нещо.
— Но защо? — попита лекарката с ръка все още върху бедрото на чернокожия, жест, който показваше, че за момента човекът е под нейна закрила, в безмитна зона, и че само тя ще реши каква да е съдбата му — дали да го насочи към наркотиците, или към криминалните.
— Заради прясната пръст под ноктите.
— Предполагам, че от „Наркотиците“ също си имат причини. Тези двамата регистрирани ли са при тях?
— Не са. И са мои, това е положението.
— Бяха ме предупредили за вас — спокойно каза патоложката.
— В какъв смисъл?
— В смисъл че човек невинаги разбира смисъла на действията ви. Откъдето и конфликтите.
— Няма да е за първи път, Ариан.
Патоложката притегли с крак една табуретка на колелца, седна и кръстоса крака. Преди двайсет и три години Адамсберг я намираше за красива. Сега, на шейсет години, така както елегантно се бе разположила на табуретката в моргата, тя все още беше красива.
— Я гледай — рече тя. — Вие ме познавате.
— Познавам ви.
— Но аз не ви познавам.
Лекарката запали цигара и се замисли.
— Не — каза тя накрая, — не си спомням. Съжалявам.
— Беше преди двайсет и три години и продължи само няколко месеца. Помня ви, и вас, и името ви, и си спомням също, че си говорехме на „ти“.
— Сериозно? — изрече тя хладно. — И какво толкова сме правили двамата?
— Страхотно се карахме.
— Любовна кавга ли беше? Би било жалко да съм я забравила.
— Професионална.
— Я гледай — повтори патоложката и смръщи вежди.
Адамсберг наведе глава, разсеян от спомените, които този ясен и рязък глас бе пробудил. Спомняше си двойствеността, която го бе привличала и обърквала тогава — строгите дрехи и разрошената коса, високомерният тон и естествените думи, заучените пози и непринудените жестове. Дотолкова, че човек не знаеше дали си има работа с възвишен и горд ум или с бачкаторка, на която не й пука какво впечатление прави. Не беше ясно дори дали онова „Я гледай“, с което често започваше изреченията си, е изречено презрително или фамилиарно. Впрочем не само Адамсберг бе впечатлен от нея. Доктор Ариан Лагард беше без всякакво съмнение най-елитният съдебен лекар в страната.
— Говорили сме си на „ти“, а? — подзе тя и изтръска цигарата си на пода. — Преди двайсет и три години вече се бях утвърдила в професията, а вие трябва да сте били лейтенантче.
— Сержантче.
— Изненадвате ме. Не минавам лесно на „ти“ с колегите си.
— Разбирахме се добре. Докато от онази страхотна кавга не се разтрепериха стените на кафенето в Хавър. Вратата се захлопна и повече не се видяхме. Дори не довърших бирата си.
Ариан загаси фаса си с крак, после отново кацна на металната табуретка. На лицето й се появи колеблива усмивка.
— Тази бира да не би случайно да съм я хвърлила на земята?
— Точно.
— Жан-Батист — произнесе тя отчетливо. — Онзи млад кретен Жан-Батист Адамсберг, който си въобразяваше, че знае повече от всички.
— Точно това ми каза, преди да счупиш чашата ми.
— Жан-Батист — повтори Ариан по-бавно.
Стана от табуретката, приближи се до Адамсберг и постави ръка на рамото му. За миг като че ли понечи да го целуне, после прибра ръката си в джоба на престилката.