— Харесвах те. Ти разграждаше света, без дори да го съзнаваш. И ако съдя по това, което се говори за комисаря Адамсберг, с времето нищо не се е подобрило. Сега вече разбирам — то е ти и ти си то.
— В известен смисъл.
Ариан са облегна на масата за дисекции, върху която бе положен трупът на едрия бял мъж, като побутна бюста му, за да й е по-удобно. Като всички патолози Ариан не проявяваше никакво уважение към покойниците. Затова пък проучваше загадката на телата им с неоспорим талант, като така по свой начин отдаваше дължимото на огромната и уникална сложност на всяко от тях. Изследванията на доктор Лагард бяха прославили труповете на най-обикновени индивиди. Да минеш през ръцете й, означаваше да влезеш в историята. Мъртъв, за съжаление.
— Беше изключителен труп — спомни си тя. — Бяха го намерили в стаята му с изискано прощално писмо. Компрометиран и разорен градски избраник, който се беше промушил със сабя в корема, по японски.
— След като се бе напил с джин за кураж.
— Прекрасно си го спомням — продължи Ариан със смекчения тон на човек, разказващ хубава минала история. — Чисто изпипано самоубийство, предшествано от стара склонност към депресия. В градския съвет се радваха, че всичко свърши дотам, спомняш ли си? Бях написала безупречен доклад. Ти правеше фотокопията, купуваше каквото е необходимо, макар и не особено охотно. Вечер пиехме по чаша на някой от кейовете. Аз бях на ръба на повишението, а ти блееше и мечтаеше. По онова време добавях сироп от гренадин в бирата и тя се разпенваше още повече.
— Още ли изобретяваш коктейли?
— Да — каза Ариан леко разочаровано, — десетки, но без особен успех. Спомняш ли си за виолината? Разбито яйце, мента и вино малага.
— Не исках и да близна от това чудо.
— Вече не я правя. Добра е за нервите, но прекалено възбужда. Много неща смесвахме в Хавър.
— Освен едно.
— Я гледай. Кое?
— Телата. Не пробвахме да смесим телата.
— Вярно. Аз още бях омъжена и предана като болно куче. Затова пък бяхме съвършена двойка, когато трябваше да изготвим доклад.
— Докато…
— Докато на един млад кретен, наречен Жан-Батист Адамсберг, не му хрумна, че избраникът от Хавър е бил убит. И защо реши така? Заради десет мъртви плъха, които намери в един пристанищен склад.
— Дванайсет, Ариан. Дванайсет плъха с разпорени кореми.
— Нека са дванайсет. Ти обяви, че убиецът се упражнява върху плъхове, преди да нападне. Намираше раната за прекалено хоризонтална. Смяташе, че ако се е самоубил, избраникът е трябвало да държи сабята по̀ на верев и да си я забие от долу нагоре. Да не говорим, че е бил пиян като казак.
— И ти хвърли чашата ми на земята.
— Бях й дала име, за бога, на тази бира със сироп.
— Гребира. Изгони ме от Хавър и предаде доклада си без мен със заключение — самоубийство.
— Ти какво разбираше тогава? Нищо.
— Нищо — призна Адамсберг.
— Да идем да изпием едно кафе. Тъкмо ще ми разкажеш какво толкова те безпокои с тези трупове.
IV
Лейтенант Веранк изпълняваше тази мисия вече три седмици, свит в нещо като килер от един квадратен метър. Охраняваше младата жена, която минаваше по площадката по десет пъти на ден. Младата жена някак го вълнуваше, а вълнението го притесняваше. Лейтенантът се размърда на стола си, опитвайки се да се намести по-удобно.
Нямаше за какво да се безпокои — не ставаше дума за песъчинка в механизма, за трън в петата или за птица в мотора. Митът, според който една-единствена птичка, колкото и да е очарователна, може да взриви турбината на самолет, си беше чиста глупост, една от онези, които човекът измисля, за да плаши сам себе си. Сякаш си няма други грижи. Веранк прогони птицата с едно махване на мисълта, развинти капачката на писалката си и се зае старателно да й чисти писеца. И без това нямаше какво да прави. Сградата тънеше в тишина.
Зави капачката, закачи писалката за вътрешния си джоб и затвори очи. Точно петнайсет години бяха изминали от деня, в който бе заспал под забранената сянка на ореха. Петнайсет години здрав труд, които никой не можеше да му отнеме. Когато се събуди, бе лекувал алергията си с мъзгата на дървото, после, с времето, успя да опитоми ужаса си, изкачи се нагоре по течението на кошмара и укротил водовъртежите му. Петнайсет години усилия, за да превърне младежа с хлътналите гърди, който се чудеше как да скрие косата си, в мъж със здраво тяло и стабилна душа. Петнайсет години изразходвана енергия, за да не се рее като уязвим безумец в света на жените, от който излезе пренаситен с усещания и усложнения. Като се бе изправил под онзи орех, бе обявил стачка като изтощен работник пред преждевременно пенсиониране. Да се отдалечи от опасните хребети, да налее вода във виното на чувствата, да разрежда, да дозира, да се освободи от натрапчивите желания. Според собствената си преценка добре се справяше — далеч от бъркотиите и хаоса, съвсем близо до пълното спокойствие. Безобидни и мимолетни връзки, ритмично плуване към финала, труд, четене и съчиняване на стихове — вече почти се докосваше до съвършенството.