— Не съм те викал.
— Казаха ми, че от Криминалната в Париж имат нужда от мен.
— Не съм бил аз, но си добре дошла.
— За да изтръгна двете момчета от „Наркотиците“.
— Според Мортие не са момчета, а боклуци, единият от които негър. Мортие е началникът на Отдела за борба с наркотиците, с когото не сме в добри отношения.
— Затова ли отказваш да му дадеш телата?
— Не, не съм му умрял за труповете. Просто тези двата са мои.
— Вече ми го каза. Разправяй.
— Нищо не знаем за случая. Убили са ги през нощта в петък срещу събота при Порт дьо ла Шапел. За Мортие това означава наркотици. Впрочем за Мортие чернокожите се занимават само с наркотици и с нищо друго. А и тази следа от инжекция в ръката.
— Видях я. Рутинните анализи не показаха нищо. Какво очакваш от мен?
— Да разбереш какво е имало в спринцовката.
— Защо отхвърляш хипотезата за наркотик? Около Шапел наркотици не липсват.
— Майката на черния твърди, че синът й не е докосвал дрога. Нито консумирал, нито продавал. Майката на белия не знае нищо по въпроса.
— Все още ли вярваш на думите на мамчетата?
— Моята винаги казваше, че главата ми е като цедка, че се чува как вятърът влиза от едната страна и излиза от другата със свистене. И беше права. Освен това ноктите и на двамата са мръсни, нали ти казах.
— Като на всички нещастници от битпазара.
Ариан произнасяше „нещастници“ със съчувствения тон на съвършено равнодушен човек, за когото нещастието е факт, а не проблем.
— Това не е мръсотия, Ариан, а пръст. И тези момчета не са се занимавали с градинарство. Живели са заедно с мамчетата си в изоставени сгради без ток и без отопление, каквито градът предлага на нещастниците.
Погледът на доктор Лагард бе насочен към стената. Когато Ариан наблюдаваше труп, очите й се присвиваха и сякаш се превръщаха в окуляр на прецизен микроскоп. Адамсберг беше сигурен, че ако в този момент се взре в зениците й, ще види идеално очертаните образи на двете тела — бялото в лявото око, черното — в дясното.
— Мога все пак да ти кажа нещо, което би ти помогнало, Жан-Батист. Жена ги е убила.
Адамсберг остави чашата си и се поколеба — не му се искаше за втори път през живота си да противоречи на патоложката.
— Ариан, видя ли какъв формат са момчетата?
— Ти какво мислиш, че гледам в моргата? Спомените си? Видях ги твоите момчета. Юначаги, способни да нарамят четирикрилен гардероб. И все пак ги е убила жена, и двамата.
— Обясни ми.
— Ела пак довечера. Трябва да проверя едно-две неща.
Ариан стана и облече върху костюма си престилката, която бе оставила на гардероба. Кафеджиите около моргата не обичаха да им идват лекари с престилки. Смущаваха клиентите.
— Не мога. Довечера съм на концерт.
— Мини след концерта. Аз работя до късно, ако си спомняш.
— Не мога, в Нормандия е.
— Я гледай — каза Ариан. — Каква е програмата?
— Нямам представа.
— И ще отидеш чак в Нормандия, без да знаеш какво ще слушаш? Или преследваш жена?
— Не я преследвам, ами най-културно я придружавам.
— Я гледай. Тогава мини през моргата утре. Но не сутринта. Сутрин спя.
— Спомням си. До единайсет.
— До дванайсет. С времето нещата се променят.
Ариан седна на ръба на стола.
— Има нещо, което би трябвало да ти кажа. Но не знам дали искам.
Мълчанието никога не бе смущавало Адамсберг, колкото и да беше дълго. Той зачака, като междувременно си мислеше за концерта вечерта. Минаха пет минути, или десет, не разбра.
— Седем месеца по-късно — внезапно се реши да проговори Ариан — убиецът дойде да направи пълни самопризнания.
— Говориш за онзи от Хавър — каза Адамсберг, като вдигна поглед към патоложката.
— Да, за човека с дванайсетте плъха. Обеси се в килията си десет дни след самопризнанията си. Ти беше прав.
— И това не ти е харесало.
— Не. На шефовете още по-малко. Разминах се с издигането. Наложи се да чакам още пет години. Излизаше, че ти си ми поднесъл решението на тепсия, а аз съм отказала да я поема.
— И не ми се обади.
— Вече не си спомнях името ти, бях те отписала, захвърлила. Като чашата ти.
— И още ми се сърдиш.
— Не. Благодарение на признанията на човека с плъховете започнах да изучавам дисоциацията. Не си ли чел книгата ми?