— Давайте, майоре. В краката.
Адамсберг чу три изстрела по радиостанцията. Влизаше в Сен Дени със сто и трийсет километра в час.
Ролан се бе свлякъл, ударен зад коляното, Пиеро се завъртя на пети и насочи оръжието си към Мордан. Ролан стреля и улучи Веранк в бедрото. Морел удари Пиеро в рамото.
— И двамата са извън строя, господин комисар. Единият е ранен в рамото, другият в коляното. Веранк е ударен в бедрото. Всичко е под контрол.
— Данглар, изпратете две линейки.
— Вече пътуват — отвърна Данглар с едва доловим глас. — От болницата „Биша“.
Пет минути по-късно Адамсберг навлизаше в калния терен на строежа. Мордан и Морел бяха изтеглили тримата ранени на сухо и ги бяха поставили върху ламарини.
— Лошо е ранен — каза Адамсберг, като се наведе над Веранк. — Много кърви. Дайте ми ризата си, Мордан, да се опитаме да го превържем. Морел, заемете се с Ролан, по-високия, сложете му някаква шина на крака.
Адамсберг разкъса панталона на Веранк и превърза раната с ризата, която здраво стегна около бедрото.
— Това поне ще го свести — каза Морел.
— Да, предполагам. Чувате ли ме, Веранк? Стиснете ми ръката, ако ме чувате.
Адамсберг повтори три пъти фразата, преди да усети, че пръстите на лейтенанта се свиват.
— Добре, Веранк, сега отворете очи — каза Адамсберг, като го потупваше по бузите. — Хайде. Отворете очи. Кажете „да“, ако ме чувате.
— Да.
— Кажете още нещо.
Веранк съвсем отвори очи. Погледна Морел, после Адамсберг. В очите му се четеше неразбиране, сякаш очакваше да види баща си, който щеше да го отведе в болницата в По.
— Дойдоха — каза той, — момчетата от Калдез.
— Да, Ролан и Пиеро.
— В параклиса на Камалес по скалистия път. Дойдоха на Високата ливада.
— В Сен Дени сме — намеси се Морел неспокойно. — На улица Екруел.
— Не се притеснявайте, Морел — каза Адамсберг, — той говори на мен. После, Веранк — продължи комисарят, разтърсвайки рамото му. — Високата ливада, нали? Там беше, нали? Спомнихте ли си?
— Да.
— Бяха четирима. А къде беше петият?
— Стоеше прав под дървото. Той беше шефът.
— Да — изсмя се Пиеро. — Шефът.
Адамсберг се отдалечи от Веранк и се приближи до другите двама, проснати с белезници на китките на два метра от него.
— Пак се срещаме, а?
— Това учудва ли те?
— Как пък да не ме учудва. Ти винаги си се мотал в краката ни.
— Кажи му истината за Високата ливада. На Веранк. Кажи му какво правех под дървото.
— Че той го знае. Иначе нямаше да е тук.
— Винаги си бил жалък мръсник, Ролан. Това е истината.
Адамсберг видя сините светлини на линейките да осветяват оградата на строежа. Санитарите натовариха ранените на носилки.
— Мордан, аз отивам с Веранк. Вие придружете другите двама. Дръжте ги под око.
— Господин комисар, нямам риза.
— Вземете ризата на Морел. Морел, закарайте колата в Бригадата.
Преди да тръгнат линейките, Адамсберг се обади на Елен Фроаси.
— Фроаси, съжалявам, че ви вдигам от леглото. Демонтирайте машинките първо в Бригадата, после у дома. След това идете в Сен Дени, на улица Екруел. Там е колата на Веранк. Почистете и нея.
— Не може ли да почака няколко часа?
— Нямаше да ви се обаждам в три и двайсет сутринта, ако можеше да чака дори една минута. Искам всичко да изчезне.
XL
Хирургът влезе в чакалнята и се огледа за комисаря, който очакваше новини за тримата ранени пациенти.
— Къде е той?
— Там — каза анестезиологът, посочвайки дребния брюнет, който дълбоко спеше, проснат върху два стола и подложил под главата си сгънатото си сако.
— Ясно — каза хирургът и разтърси Адамсберг за рамото.
Комисарят се изправи, опъна гърба си, разтърка лицето си, прекара ръце през косата си. Направи си тоалета, рече си хирургът, който също не бе имал време да се обръсне.
— И тримата са добре. Коляното ще има нужда от рехабилитация, но капачката не е засегната. Рамото няма проблеми, ще е тип-топ след два дни. Бедрото е имало късмет, куршумът е минал близо до артерия, без да я засегне. Има температура, говори в рими.
— А куршумите? — попита Адамсберг, разтърсвайки сакото си. — Да не са се смесили?
— Всеки си е в кутийката с етикет, върху който е отбелязан номерът на леглото. Как стана това?