— Донякъде — уклончиво отвърна Адамсберг.
— Аз измислих термина дисоциирано съзнание.
— Да — уточни Адамсберг, — разправяха ми. Хора, разделени на две.
Патоложката направи гримаса.
— По-скоро индивиди, съставени от две непасващи една с друга части — едната убива, другата живее нормално, като и двете не подозират за съществуването на другата. Крайно редки случаи. Например медицинската сестра, която заловиха в Аниер преди две години. Това са много опасни серийни убийци, почти неуловими, защото дори те не съзнават, че са убийци, и освен това от страх да не ги усети другата половина взимат изключителни предпазни мерки.
— Спомням се я медицинската сестра. Според теб тя е била с дисоциирано съзнание?
— Абсолютно. Ако не се бе сблъскала с гениално ченге, можеше да продължи да убива до смъртта си, без дори да подозира, че го прави. Трийсет и две жертви за четирийсет години, без да й мигне окото.
— Трийсет и три — поправи я Адамсберг.
— Трийсет и две. Знам го със сигурност. С часове съм говорила с нея.
— Трийсет и три, Ариан. Аз я арестувах.
Патоложката се поколеба, после се усмихна.
— Е това вече…
— А когато убиецът от Хавър е изкормвал плъхове, какъв е бил? Номер 2? Престъпната част?
— Интересуваш се от дисоциацията?
— Интересувам се от медицинската сестра и от убиеца от Хавър. Как се казваше той?
— Юбер Сандрен.
— А когато си призна? Другият ли беше?
— Не, Жан-Батист, другият никога не би си признал.
— Но нормалната част също не би могла да проговори, след като не знае нищо за престъпната.
— Там е цялата работа. За няколко мига дисоциацията престана да действа, преградата между двете съзнания се пропука и през процепа Юбер №1 видя Юбер №2 и се ужаси.
— Това случва ли се често?
— Почти никога. Но дисоциацията рядко е съвършена. Винаги има изтичания. Случва се някои думи да прескочат през стената и да прозвучат неуместно. Убиецът не си дава сметка за това, но анализаторът може да ги забележи. И ако скокът е прекалено мощен, системата се пропуква, личността се взривява. Точно това се случи на Юбер Сандрен.
— А медицинската сестра?
— Нейната стена още издържа. Тя не знае какво е направила.
Адамсберг прекара пръст по бузата си и се замисли.
— Интересно — каза той тихо. — На мен ми се стори, че знае защо я арестувам. Приемаше всичко безропотно.
— Част от нея — да. Това обяснява примирението й. Но иначе не си спомня нищо.
— Ти разбра ли как убиецът от Хавър е открил Юбер №2?
Ариан откровено се усмихна и изтръска цигарата си на пода.
— Разбрах благодарение на теб и дванайсетте ти плъха. По онова време местната преса публикува фантасмагориите ти.
— Спомням си.
— И Юбер №2, убиецът, да го наречем Омега, бе запазил изрезките от вестниците, като ги беше скрил от Юбер №1, нормалния човек, да го наречем Алфа.
— И един ден Алфа намира изрезките, скрити от Омега.
— Именно.
— Дали Омега не го е искал?
— Не. Алфа чисто и просто си е сменил жилището. Докато се е изнасял, статиите са изскочили от гардероба. И всичко е рухнало.
— Без моите плъхове — обобщи Адамсберг — Сандрен нямаше да се предаде. Без него ти нямаше да работиш върху дисоциацията. Всички психиатри и всички ченгета във Франция са запознати с изследванията ти.
— Да — призна Ариан.
— Ще трябва да ме черпиш една бира.
— Със сигурност.
— На някой от кейовете покрай Сена.
— Става.
— И, разбира се, няма да предадеш двете момчета на „Наркотиците“.
— Телата решават, Жан-Батист, не аз и не ти.
— Спринцовката, Ариан, и пръстта. Виж каква е тази пръст. И ми кажи, ако разбереш.
Станаха заедно, сякаш думите на Адамсберг бяха дали знак за тръгване. Комисарят вървеше по улицата като на безцелна разходка и патоложката се опитваше да се приспособи към твърде бавния му ритъм. Мисълта й вече бе заета с очакващите я аутопсии, но въпреки това безпокойството на Адамсберг не й убягваше.
— Тези тела те притесняват, нали?
— Да.
— И не само заради наркотиците?
— Не. Просто…
Адамсберг млъкна.
— Аз съм натам, Ариан. Ще се видим утре.
— Просто? — настоя патоложката.