Във вечната гора

— При разбиване на банкомат.

— Аха — разочаровано каза хирургът. — Парите управляват света.

— Къде е коляното?

— Стая 435, заедно с рамото.

— А бедрото?

— Стая 441. Какво му се е случило?

— Коляното стреля по него.

— Не, имам предвид косата му.

— Естествена е. Така де, сполетяла го е естествена злополука.

— Аз това го наричам интрадермично нарушение на кератина. Твърде рядко, дори изключително рядко явление. Искате ли кафе? Нещо да закусите? Малко сме бледи.

— Ще потърся кафемашина — каза Адамсберг и стана от стола.

— Кафето от кафемашината е чиста пикня. Елате с мен. Ще уредя въпроса.

Лекарите винаги имаха последната дума и Адамсберг послушно последва човека в бяло. Ще хапнем, ще пийнем, ще се почувстваме по-добре. Леко залитайки, Адамсберг се сети за третата девица. Беше пладне, време за обяд. Няма от какво да се боим, всичко е наред.

Комисарят влезе в стаята на Веранк в часа за хранене. Чаша бульон и кофичка кисело мляко бяха поставени на коленете му, към които лейтенантът бе отправил меланхоличен поглед.

— Ще трябва да го изядем — каза Адамсберг, сядайки до леглото. — Нямаме избор.

Веранк кимна и взе лъжицата.

— Като ровим из старите спомени, се подлагаме на риск, Веранк, всички.

Веранк вдигна лъжицата, после я остави, загледан в чашата с бульона.

— Уви, жестока орис душата ми разделя. Човекът, който моите убийци победи, би трябвало да хваля по божата повеля, но този мой спасител ми носи куп беди.

— Да, там е проблемът. Но аз не искам нищо от вас, Веранк. И не съм в много по-просто от вашето положение. Спасявам живота на човек, който може да съсипе моя.

— Как така?

— Защото ми отнехте най-скъпото.

Веранк се изправи на лакът, намръщи се, устата му се изкриви.

— Репутацията ви ли? Не съм се докосвал до нея.

— Но се докоснахте до жена ми. Седмия етаж, срещу стълбището.

Веранк се отпусна върху възглавницата с отворена уста.

— Че аз откъде да знам — каза той тихо.

— Така е. Човек не може да знае всичко, не забравяйте това.

— То стана като в онази история — рече Веранк след кратка пауза.

— Коя история?

— За царя, който изпратил на война и на сигурна смърт един от генералите си, в чиято жена бил влюбен.

— Не разбрах — честно си призна Адамсберг. — Уморен съм. Кой в кого бил влюбен?

— Имало едно време един цар — подхвана Веранк.

— Тъй.

— Който бил влюбен в жената на един човек.

— Тъй.

— Царят изпратил човека на война.

— Тъй.

— Човекът загинал.

— Тъй.

— И царят му взел жената.

— А, това не съм аз.

Лейтенантът се загледа в ръцете си, съсредоточен, далечен.

— Но бихте могли да го направите.

Онази нощ бе случай, избран от боговете живота си от мерзък човек да отървете. Оставаше тъй малко до сетния му миг на този ваш съперник, на този зъл мръсник.

— Добре де — каза Адамсберг.

— Каква ли чудна мисъл ви хрумна под звездите, та този груб нахалник от гибел да спасите?

Адамсберг уморено сви рамене.

— Следили сте ме, нали? — попита Веранк. — Заради нея?

— Да.

— Познахте ли ги на улицата?

— Да, когато ви накараха да се качите в колата — излъга Адамсберг, премълчавайки за микрофоните.

— Ясно.

— Ще трябва някак да се разбираме, лейтенант.

Адамсберг стана и затвори вратата.

— Ще пуснем Ролан и Пиеро. Не сме ги нито виждали, нито чували. Няма да пазим вратата и те ще се изнижат при първия удобен случай.

— Правите им подарък? — хладно се усмихна Веранк.

— Не на тях, на нас, лейтенант. Ако ги задържим, ще има обвинение и процес, съгласен ли сте?

— Надявам се, че ще има процес. И присъда.

— Те ще се защитават, Веранк. Адвокатът им ще пледира законна самоотбрана.

— От къде на къде? Те ми влязоха в къщата.

— Твърдейки, че сте убили Фернан Келчото и Дебелия Жорж и че се готвите и тях да убиете.