— Никого не съм убивал — сухо отвърна Веранк.
— И аз не съм ви нападал на Високата ливада — също така студено каза Адамсберг.
— Не ви вярвам.
— Никой от двама ни не вярва на другия. И никой от двама ни няма доказателство за това, което твърди, освен думата на другия. Съдебните заседатели също няма да имат причина да ви вярват. Ролан и Пиеро ще се измъкнат, повярвайте ми, а вие ще имате само неприятности.
— Не — рязко каза Веранк. — Без доказателства няма присъда.
— Но ще ви излезе име, лейтенант, и ще плъзнат слухове. Убил ли ги е онези двамата, не е ли? Подозрението ще ви се лепне като кърлеж и дълго ще ви смуче кръвта. На седемдесет години още ще се почесвате, дори да не ви осъдят.
Веранк помълча, после каза:
— Разбирам. Но ви нямам доверие. Вие какво печелите? Може би искате да ги пуснете, за да им позволите отново да ме нападнат?
— Дотам ли стигнахте, Веранк? Мислите, че аз съм ви ги изпратил онази нощ? Че затова се оказах близо до дома ви?
— Принуден съм да го мисля.
— А защо тогава ви спасих?
— За да не събудите подозрение при второто нападение, което ще е успешно.
През стаята прелетя една медицинска сестра, която остави на нощното шкафче две хапчета.
— Обезболяващи — каза тя. — Гълтаме ги заедно с храната, държим се разумно.
— Ще трябва да ги глътнем — каза и Адамсберг, като подаде хапчетата на лейтенанта. — С малко бульон.
Веранк се подчини и Адамсберг постави чашата на подноса.
— Логично е — рече комисарят, седна отново и опъна крака. — Но не е вярно. Случва се лъжата да е по-логична от истината.
— Ами кажете ми я истината.
— Имам лична причина да искам да избягат. Не съм ви следил, лейтенант, подслушвах ви. Подслушвах мобилния ви телефон и поставих Джи Пи Ес и микрофон в колата ви.
— Сериозно?
— Да. И бих предпочел това да не се разчува. Ако започне разследване, всичко ще излезе наяве, включително и подслушването.
— Кой ще пропее?
— Тази, която монтира апаратурата по мое нареждане, Елен Фроаси. Тя ми се довери и ми се подчини. Смяташе, че действа във ваш интерес. Тя е принципен човек, ще си каже всичко.
— Ясно — каза Веранк. — Значи и двамата ще спечелим.
— Именно.
— Обаче не е толкова лесно да избягат. Не могат да излязат от болницата, без да неутрализират някой и друг полицай. Би било твърде съмнително. Ще ви заподозрат или пък ще ви обвинят в професионална грешка.
— Ще неутрализират някой и друг полицай. Имам двама предани млади хора, които ще свидетелстват, че задържаните са ги съборили на земята.
— Есталер?
— Да. И Ламар.
— Освен това ще трябва Ролан и Пиеро да се опитат да избягат. Те едва ли имат представа, че е възможно да напуснат болницата. Може до изхода да има ченгета.
— Ще се опитат и ще я напуснат, защото аз ще ги помоля.
— И те ще се съгласят?
— Естествено.
— А кой казва, че няма отново да ме нападнат?
— Аз казвам.
— И до ден-днешен ли ги командвате, господин комисар?
Адамсберг стана и заобиколи леглото. Хвърли поглед на листа с температурата — 38,8°.
— Ще поговорим за всичко това по-късно, Веранк, когато сме способни да се изслушваме, когато температурата ще е спаднала.
XLI
Три врати след вратата на Веранк, в стая 435, Ролан и Пиеро люто спореха с комисаря. Веранк се бе примъкнал до прага и слушаше, прималял от болка.
— Блъфираш — казваше Ролан.
— По-добре ми благодари, че ти давам възможност да се измъкнеш оттук. Иначе не ти мърдат десет години най-малко и три за Пиеро. Когато стреляш по ченге, плащаш повече. Не ти го прощават.
— Рижият искаше да ни очисти — каза Пиеро. — Беше законна самоотбрана.
— Доста предварителна — уточни Адамсберг. — А и нямаш доказателства, Пиеро.
— Не го слушай, Пиеро — рече Ролан. — Рижият ще лежи в пандиза за убийство и намерение за убийство, а ние ще получим тлъста сумичка обезщетение.
— Изобщо няма да стане така — каза Адамсберг. — Ще се разкарате оттука и ще си затваряте устата.
— Защо? — попита Пиеро. — И за чий ще ни пуснеш да си ходим?
— Това е моя работа. Вие се разкарвате надалече, ама много надалече, и повече да не съм ви видял. Само това искам от вас.