Адамсберг бавно облече сакото си.
— Ако някой ме търси, Бетина, в болницата „Биша“ съм.
— Нека някой ви закара. Така ще можете да поспите двайсет минути в колата. Майка ми казва, че дрямката му е майката.
— Всички колеги я търсят, Бетина. Имат си достатъчно работа.
— Не и аз — каза Бетина. — Аз ще ви закарам.
Веранк правеше първите си предпазливи стъпки в коридора, подкрепян от една медицинска сестра.
— Оправяме се — обясни сестрата. — Тази сутрин температурата ни е поспаднала.
— Прибираме се в стаята — каза Адамсберг и хвана лейтенанта за другата ръка. — Как е бедрото? — попита той, щом Веранк си легна.
— Добре. По-добре от вас — каза Веранк, поразен от изтощения вид на Адамсберг. — Какво става?
— Изчезнала е. Виолет. От три или от пет дни. Никъде я няма, не дава признаци за живот. Не е заминала, защото нищо не е взела със себе си. Носела е само сако и малката си раничка.
— Тъмносинята.
— Да.
— Бетина ми каза, че в петък сте разговаряли с нея в приемната. Виолет е споменала, че трябва да посети някого и ще си тръгне по-рано.
Веранк смръщи вежди.
— Че ще посети някого? На мен ли го е казала? Но аз не познавам приятелите на Ретанкур.
— Казала ви го е и после двамата сте отишли в Съборната. Мислете, лейтенант, вие сте може би последният човек, който я е виждал. Пушели сте цигара.
— Да — спомни си Веранк. — Беше обещала на доктор Ромен да мине да го види. Ходела почти веднъж седмично, така ми каза. За да се опита да го поразсее. Разправяла му как върви разследването, показвала му снимки, колкото да не се откъсва съвсем от работата.
— Какви снимки?
— Снимки на мъртъвци, господин комисар. Какви други?
— Ясно, Веранк, разбирам.
— Разочарован сте.
— Ще ида все пак да се видя с Ромен. Но той съвсем се е скапал с неговите неразположения. Ако е имало нещо, което да се забележи или разбере, той ще реагира последен.
Адамсберг се отпусна в мекото болнично кресло. Когато сестрата донесе подноса с вечерята, Веранк сложи пръст на устните си. Комисарят спеше вече час.
— Да не го ли будим? — прошепна сестрата.
— Едва стоеше на краката си. Да му дадем още два часа.
Докато оглеждаше храната върху подноса, Веранк се обади в Бригадата.
— Кой е на телефона? — попита той.
— Гардон — отвърна сержантът. — Вие ли сте, Веранк?
— Няма ли го Данглар?
— Тук е, но почти не функционира. Ретанкур изчезна, лейтенант.
— Знам, в течение съм. Трябва ми номера на доктор Ромен.
— Ей сега ще ви го дам. Смятахме да ви посетим утре. Имате ли нужда от нещо?
— От храна, сержант.
— Идеално, тъкмо идва Фроаси.
Поне една добра новина, каза си Веранк, докато набираше номера на доктора. Отговори му един много отнесен глас. Веранк не го познаваше, но Ромен несъмнено бе неразположен.
— Комисарят Адамсберг ще ви посети в двайсет и един часа, докторе. Помоли ме да ви предупредя.
— Добре — каза Ромен, на когото очевидно му беше все тая.
Малко след двайсет часа Адамсберг отвори очи.
— Да му се не знае — каза той, — защо сте ме оставили да спя, Веранк?
— Дори Ретанкур щеше да ви остави да спите. Победата спохожда задрямалия само.
XLIV
Доктор Ромен мъчително бавно отвори вратата и все така мъчително бавно се върна в креслото си. Приличаше на човек, който кара ски по равен терен.
— Не ме питай как съм, Адамсберг, ще ме нервираш. Ще пиеш ли нещо?
— Едно кафе.
— Ама си го направи сам, аз нямам кураж.
— Ще ми правиш ли компания в кухнята?
Ромен въздъхна и довлече ските си до кухнята.
— Искаш ли и ти? — попита Адамсберг.
— Може, нищо не ми разваля съня, мога да спя двайсет часа на ден. Не е зле, а? Дори не ми остава време да скучая, човече.
— Като лъва. Знаеш ли, че лъвът спи двайсет часа в денонощие?
— Когато е неразположен ли?
— Не, винаги, такава му е природата. Това не му пречи да бъде царят на животните.
— Детрониран цар. Ти ми намери заместник, Адамсберг.
— Нямах избор.
— Вярно — каза Ромен и затвори очи.