— Никой от нас не го каза, но всички го знаем — каза Адамсберг. — Ретанкур не се е изгубила, не е в болница и не страда от амнезия. Тя е в ръцете на лудата. Преди да изчезне, е била у Ромен, където е научила нещо, което ние не знаехме — че живото на девиците е косата им и че убийцата е разровила гробовете, за да отреже част от тази материя, която устоява на разлагането. В дясната част на черепите, която е по-положителна от лявата. Можем да предположим, че когато си е тръгвала, Ретанкур се е сетила за нещо, което я е отвело право у убийцата. Или което е обезпокоило ангела на смъртта достатъчно, за да отвлече Ретанкур.
Адамсберг избра думата „отвлече“, която бе по-неясна и оптимистична от „убие“.
— Покрай „живото“ — обобщи Мордан — Ретанкур е разбрала нещо, което ние все още не разбираме.
— Точно от това се боя. Къде е отишла след Ромен и какво е направила, за да разтревожи убийцата?
— Единственият изход е да открием какво е разбрала — каза Меркаде, почесвайки се по челото.
Настъпи унило мълчание, някои от присъстващите обърнаха обнадеждени погледи към Адамсберг.
— Аз не съм Ретанкур — каза той, като поклати глава в знак на отрицание. — Не мога да разсъждавам като нея. И никой от вас не може. Дори да ни поставят под хипноза, дори да изпаднем в каталепсия или в кома, пак не можем да й влезем под кожата.
Представата за кожа отпрати мисълта на Адамсберг към земите на Квебек и към спасителния допир до кожата на внушителния лейтенант. Споменът го изпълни с тъга. Ретанкур, неговият стълб. Бе изгубил своя стълб. Вдигна рязко глава към неподвижните си колеги.
— Впрочем не — каза той полугласно. — Един от нас може да й влезе под кожата. И да разбере къде е.
Адамсберг се изправи, все още неуверен в себе си, но лицето му вече се озаряваше от приглушена светлина.
— Котаракът — каза той. — Къде е котаракът?
— Зад копирната машина — отвърна Жюстен.
— Побързайте — развълнувано изрече Адамсберг и тръгна от стол на стол, като разтърсваше полицаите, все едно че будеше войниците от залитащата си армия. — Такива глупаци сме. Такъв глупак съм. Пухчо ще ни отведе при Ретанкур.
— Пухчо ли? — каза Керноркян. — Тази апатична дрипа?
— Пухчо — защити го Адамсберг — е апатична дрипа, която обича Ретанкур. Пухчо живее с надеждата да я намери. Пухчо е животно. Има си ноздри, мустаци, голям колкото кайсия мозък и памет, в която са складирани сто хиляди миризми.
— Сто хиляди ли? — скептично каза Ламар. — Пухчо помни сто хиляди миризми?
— Абсолютно. И дори да му е останала само една, то тя ще е миризмата на Ретанкур.
— Ето го котарака — каза Жюстен и при вида на животното, преметнато като пешкирче през ръката на лейтенанта, съмнението изпълни до дъно полицейските души.
Но Адамсберг, който почти тичаше из Съборната, не се отказваше от идеята си и вече организираше хората си.
— Фроаси, поставете микрофонче на врата на котарака. Още не сте прибрали материала, нали?
— Не, господин комисар.
— Ами хайде тогава. Действайте, Фроаси. Жюстен, осигурете две коли и два мотоциклета, настроени на същата честота. Мордан, уведомете префектурата. Да ни изпратят един хеликоптер в двора. Воазне и Морел, преместете колите, за да има къде да кацне. Лекар с нас, линейка отзад.
Адамсберг погледна часовниците си.
— След час трябва да сме тръгнали. Аз, Данглар и Фроаси — в хеликоптера. Два екипа в колите — Керноркян и Мордан, Жюстен и Воазне. Вземете си нещо за ядене, няма да спираме по пътя. Двама на мотори — Ламар и Есталер. Къде е Есталер?
— Горе — каза Ламар, посочвайки тавана.
— Свалете го — нареди Адамсберг, сякаш ставаше дума за пакет.
В Бригадата се възцари суматоха. Кратки заповеди, нервни реплики, забързани стъпки по стълбите превръщаха работното място на комисаря и колегите му в бойно поле преди решителния щурм. Тежко дишане, сумтене, трополене, заглушавани от ръмженето на четиринайсетте коли, които изкарваха една по една от големия двор, за да направят място за хеликоптера. Старото дървено стълбище, което водеше до първия етаж, бе известно с една своя аномалия — стъпалото на завоя бе с два сантиметра по-късо от другите, та в началото полицаите редовно падаха, преди да се приспособят към тази особеност. Но тази сутрин в бързината и нетърпението си Морел и Керноркян все пак успяха да стъпят накриво.