— Младо момиче! — изрича викарият и прави няколко крачки към нея с лице, зачервено от гняв. — Никое човешко същество на божията земя не е никой!
— Да бе, все тая! — махва грубо с ръка братовчедка ми и аз забелязвам как викарият отваря уста, за да каже още нещо.
— Диаманте! — побързва да вдигне ръка чичо Бил. — Достатъчно! Очевидно е, че и аз самият съжалявам, задето не съм посещавал по-често горката Сейди, която, сигурен съм, е била страхотен човек! Мисля, че говоря от името на всички! — Пуснал традиционния си чар, чичо ми е неустоим. Виждам как настръхналата свещенослужителка се поуспокоява. — Но в замяна на това сега държим да я изпратим както подобава! Предполагам, че графикът ви е претоварен, също като моят! — допълва и почуква по часовника си.
— Прав сте — кимва викарият след кратка пауза. — Ей сега ще се подготвя. Моля ви да изключите мобилните си телефони.
И с един последен неодобрителен поглед към всички нас тя се насочва към вратата, а леля Труди автоматично се обръща в стола си и просъсква:
— Каква наглост! Да се държи така непочтително с нас! В крайна сметка не бяхме длъжни да идваме, нали?!
Вратата пак се отваря и всички вдигаме подплашено погледи, обаче този път не е викарият. Това е Тоня, сестра ми. Чудя се колко още може да се обърка този ден.
— Да не съм го пропуснала? — Пневматичната бормашина, наречена неин глас, изпълва залата. Тя поема с широки крачки по пътеката към нас. — Едва успях да се измъкна от бебешката зала за фитнес, преди близнаците отново да се разреват! Честно да ви кажа, тази гувернантка е по-лоша и от предишната, а това вече значи много!
Облечена е в черни панталони и черна жилетка на леопардови шарки. Гъстата й коса на кичури е вдигната на конска опашка. Едно време Тоня беше офис мениджър в „Шел“ и по цял ден юркаше хората. Сега е майка на пълен работен ден, има си две момчета — близнаците Лоркан и Деклан, и поддържа професионалните си умения, като юрка гувернантката.
— Как са момчетата? — пита мама, обаче Тоня изобщо не й обръща внимание. Концентрирана е изцяло върху чичо Бил.
— Чичо Бил, прочетох книгата ти! Удивителна е! Направо промени живота ми! Разказах на абсолютно всички за нея! Снимката също е много хубава, макар че, честно казано, не те показва в най-добрата ти светлина!
— Благодаря, скъпа! — отвръща чичо ни и я дарява със стандартната си усмивка в смисъл „Да, знам, че съм брилянтен“, обаче тя изобщо не забелязва фалша.
— Нали книгата му е фантастична? — обръща се сестра ми към всички нас. — Нали чичо Бил е истински гений?! Да започне буквално от нищото! Само с две монети и една голяма мечта! Истинско вдъхновение за човечеството!
Господи! Такава е патка, че ми идва да започна да вия! Мама и татко очевидно се чувстват по същия начин, защото нито един от тях не обелва и думица. Чичо Бил също не й обръща внимание, така че, макар и неохотно, тя е принудена да се завърти на пета и да се насочи към нас.
— О, Лара, как си? Напоследък не съм те виждала! Да не би да се криеш? — Очите й са фокусирани върху мен с онова особено изражение, което ме кара да се отдръпвам ужасено. Божичко! Познавам този поглед!
Моята сестра Тоня има три основни изражения на лицето:
1. Напълно безизразно и кравешко.
2. Зачервено, с престорен смях, все едно казва: „Чичо Бил, ти направо ме убиваш!“.
3. Жестоко злорадство, маскирано като съчувствие, докато дълбае нечия душевна рана. Пристрастена е към риалити каналите и към книги с трагично изглеждащи, неугледни деца и заглавия от рода на „Моля те, бабче, не ме прекарвай през пресата за пране!“.
— Не съм те виждала, откакто се разделихте с Джош! Срамота! Двамата бяхте такава перфектна двойка! — Тоня привежда скръбно глава и се обръща към мама: — Мамо, нали изглеждаха идеално заедно?
— Обаче не се получи — обаждам се аз, като се опитвам да звуча спокойно. — Затова…
— Какво се обърка? — Сестра ми ме дарява с онзи неин престорено загрижен, ококорен поглед, с който се сдобива, когато разбере, че на някого се е случило нещо много лошо, а тя се наслаждава на болката му.
— Стават всякакви неща — свивам рамене аз.
— Но не стават току-така, нали? Винаги си има причина! — продължава безмилостно Тоня. — Да не би той да ти е казал нещо?
— Тоня — намесва се тихо татко, — това надали е подходящият момент за подобни разговори!