— Добре де, ама какво точно се случи? — не се предавам аз. — Да не би да си имала някаква любовна връзка? Някакъв тайнствен мъж, докато си била в чужбина? Хайде де, разкажи ми!
В продължение на няколко секунди Сейди изглежда така, сякаш или няма да отговори, или пак ще се изпари нанякъде. Накрая обаче въздъхва дълбоко, обръща се и се насочва обратно към полицата на камината.
— Беше преди много време — отронва. — Преди да замина в чужбина. Преди да се омъжа. Имаше един… мъж.
— Аха! Онази голяма кавга с родителите ти! — провиквам се аз, внезапно събрала две и две. — Заради него ли беше?
Сейди накланя глава само на милиметър — очевидно потвърждавайки думите ми. Да, трябваше да се сетя, че е имало някакъв мъж! Опитвам да си я представя с приятел. Някой изтупан франт от двайсетте с бомбе или кой знае там какво. С брилянтин или от онези със старомодни мустаци…
— И какво стана? Да не би родителите ти да са ви хванали? Да не би да сте правили… гримаси в хамбара?
— О, не! — разсмива се внезапно тя.
— Добре де, ама какво стана! Разкажи ми всичко! Моля те!
Все още не съм в състояние да асимилирам факта, че пралеля ми някога е била влюбена. Особено след като ме насоли така жестоко заради Джош. След като толкова време се преструваше, че не й пука за нищо, касаещо сърдечните въпроси.
— Откриха скиците — казва тя, след като смехът й заглъхва. Прегръща коленете си и допълва: — Той беше художник. Много обичаше да ме рисува. Родителите ми бяха скандализирани.
— Че какво му е лошото на това някой да те рисува?! — провиквам се изумена аз. — Би трябвало да са щастливи от този факт! Така де, това си е повече от комплимент един художник да…
— Гола.
— Гола ли?!
Вцепенявам се. Но и не мога да не й се възхитя. Лично аз никога не бих позирала гола пред когото и да е. За нищо на света! Не и ако художникът не позамаже малко някои подробности или… каквото правят там художниците.
— Върху мен беше метнато парче коприна, разбира се — продължава тя. — Но въпреки това родителите ми… — Не довършва и стисва устни. — Беше драматичен ден. Денят, в който откриха скиците.
Поставя ръка на устата си. Знам, че не трябва да се смея, знам, че в разказа й няма нищо смешно, но въпреки това не мога да се сдържа.
— И са видели твоите… твоето…
— Изпаднаха в истерия — казва тя и се изсмива. — Смешна ситуация, но същевременно кошмарна. Неговите родители също побесняха. Гласяха го за адвокат. — Поклаща глава и изрича тъжно: — Но от него никога не би станало добър адвокат. Беше една огромна развалина. По цели дни и нощи рисуваше, наливаше се с вино, пушеше цигара от цигара и гасеше фасовете в палитрата си… Всъщност и двамата живеехме така. Аз прекарвах нощите при него, в студиото му. В колибата в градината на родителите му. Наричах го на галено „Винсент“, на Ван Гог. А той ме наричаше „Мейбъл“. — Тук пак се изсмива тъжно.
— Мейбъл ли? — сбърчвам объркано нос.
— В къщата им имаше една прислужница. Казваше се Мейбъл. Аз веднъж му казах, че това е най-грозното име, което някога съм чувала, и че би трябвало да я накарат да се прекръсти. И той автоматично започна да ме нарича Мейбъл. Жестока гадина си беше.
Тонът й е все така саркастичен, но в очите й се забелязва някакво странно пламъче. Не съм съвсем наясно дали й се иска да си припомня всичко това или не.
— Ти наистина ли… — започвам, но не се осмелявам да продължа. Иска ми се да я запитам дали наистина го е обичала, ала тя и без това не забелязва реакцията ми, потънала в мислите и спомените си.
— Измъквах се от къщата вечер по тъмно, когато всички заспяха. Смъквах се по бръшляна… — Не довършва. Погледът й се рее в далечината. И виждам как очите й постепенно се изпълват с тъга. — Ала когато ни разкриха, всичко се промени. Него го изпратиха веднага във Франция, при някакъв чичо, „за да осмисли приоритетите си“. Сякаш някой беше в състояние насила да го накара да спре да рисува!
— Как се казваше този художник?
— Стивън Нетълтън — отговаря Сейди, въздъхва тежко и отронва: — Не съм изричала това име на глас в продължение на… седемдесет години. Най-малко.
Седемдесет години ли каза?
— И какво стана после?
— Никога повече нито се видяхме, нито се чухме, нито си писахме — казва с равен тон тя.
— Ама защо?! — възкликвам ужасено. — Ти не си ли му писала?
— О, писах му и още как! — засмива се горчиво тя със смях, който ме кара да потръпна. — Всеки ден писмата ми летяха за Франция! Но той никога не ми отговори. Родителите ми казваха, че съм била наивна глупачка. Твърдяха, че просто ме е използвал и ме е захвърлил. В началото не им вярвах, дори ги мразех, че говорят така за него. Обаче после… — Вдига очи и вирва брадичка, сякаш иска да ми каже: „Само да си ме съжалила!“. После продължава: — Бях точно като теб. „Той ме обича, наистина ме обича!“ — имитира ме с превзет глас. — „Ще пише! Ще се върне при мен! Не може да не ме обича!“ И знаеш ли как се почувствах, когато накрая дойдох на себе си?