Настъпва напрегната тишина.
Когато тя не продължи, аз отроних:
— И ти какво направи тогава?
— Омъжих се, разбира се! — Отново предизвикателно вирнатата брадичка. — Венчавката беше извършена от бащата на Стивън — той беше нашият викарий. Стивън няма начин да не е знаел, но не изпрати дори картичка!
Тук тя отново млъква, а аз потъвам в мислите си. Значи тя се е омъжила просто за да отмъсти на голямата си любов! В това няма никакво съмнение! И точно затова е ужасно! Нищо чудно, че бракът й е бил толкова краткотраен.
Чувствам се напълно покрусена. Изобщо не трябваше да я притискам да ми разказва всичко това. Нямаше никакъв смисъл да събуждам болезнените й спомени. Но просто си помислих, че тя ще ми отвърне с някой забавен, пикантен анекдот и така ще разбера като какъв точно е бил сексуалният живот през двайсетте години на двайсети век.
— А не ти ли е хрумвало да последваш твоя Стивън във Франция? — не се сдържам да не попитам аз.
— Как пък не! Аз да не би да съм си плюла на гордостта?! — възмутено възкликва тя, а на мен ми идва да я срежа с думите: „Да, ама виждаш ли аз как си върнах моя любим?!“.
— А запази ли някои от тези скици? — продължавам да ровя аз.
— Да, скрих няколко — кимва Сейди. — Имаше и една голяма картина. Той ми я подари тайничко, точно преди да замине за Франция, а аз я скрих в избата. Родителите ми изобщо не разбраха за нея. Но после, както знаеш, къщата изгоря и всичко заедно с нея.
— Жалко! — въздъхвам аз. — Би било добре да я имаме днес.
— Че защо?! На мен изобщо не ми пука за тази картина. Защо да ми пука?!
Заглеждам се в нея как навива в забрава полата около пръста си, отдадена на спомени.
— Може пък той изобщо да не е получил писмата ти — опитвам се да й вдъхна някаква надежда аз.
— О, сигурна съм, че ги е получил! — отсича рязко тя. — Знам го, защото съм сигурна, че отиваха в пощата. Изнасях ги нелегално и лично ги пусках.
Не, това вече на нищо не прилича! Да изнасяш нелегално писма! Как е възможно през двайсетте все още да са нямали мобилни телефони?! Представете си само колко много недоразумения биха могли да бъдат избегнати, ако техниката в онези години е била по-напреднала! Например ерцхерцог Фердинанд би могъл да изпрати на своите хора един бърз есемес от рода на: „Мисля, че някакъв хахо ме преследва!“. И хоп! Нито щеше да бъде убит, нито Първата световна война щеше да избухне! А Сейди би могла да звънне на нейния човек, да си поговорят, както се полага и…
Внезапно ме озарява вдъхновение.
— Хей, дали все още не е жив? Бихме могли да го издирим! Например чрез „Гугъл“ или да отскочим до Франция, или… Все ще го открием някак си!
— Няма смисъл. Той почина много млад — отсича Сейди. — Дванайсет години, след като напусна Англия. Докараха тленните му останки вкъщи и го погребаха в селото. По същото това време обаче аз вече живеех в чужбина и, естествено, никой не се сети да ме покани. Не че щях да отида де!
Толкова съм ужасена, че не намирам какво да й кажа. Значи той не само че я е напуснал, ами и е умрял! Това е отвратителна история с още по-отвратителен край и вече ми се иска изобщо да не бях отваряла дума за това.
Сейди се вторачва невиждащо през прозореца. Лицето й е изнурено, кожата — по-бледа от всякога, а под очите й личат огромни сенки. В сребристосивата си рокля прилича на нежен елф. Усещам как в очите ми напират сълзи. Тя е обичала този художник — това е съвсем очевидно. Под маската си на нахакана и лекомислена млада дама тя наистина го е обичала. И сигурно го е обичала цял живот.
Как е възможно той да не е отвърнал на чувствата й?! Мръсно копеле! Ако беше все още жив, щях да отида да го намеря и да му хвърля един хубав бой! Ако ще да е някой немощен старец с двайсетина внуци и правнуци!
— Тъжна история — отронвам и подсмърквам. — Много тъжна.
— Изобщо не е тъжна! — срязва ме със старата си вятърничавост Сейди. — Просто такъв е животът! Има и други мъже, и други страни, и друг живот! И точно затова съм толкова сигурна! — Тук се обръща рязко към мен и ме поглежда в очите. — И точно затова те моля да ми повярваш!