— Разбира се, че ги знам — кимва той, после се прави, че се замисля за нещо и накрая пита: — И просто от любопитство, кой точно ти каза, че тя е невероятно талантлив, страхотен ловец на глави?
Вторачвам се в него, чувствайки се като пълна глупачка.
— Нямаше нужда никой да ми казва! — промърморвам. — Тя просто си е такава. Искам да кажа… — Забелязвам скептицизма в погледа му. — Защо, какво имаш предвид?
— Не че ми влиза в работата, но… Когато двамата с теб се… — Отново замълчава за момент в търсене на подходящата дума. — … запознахме — довършва.
— Да? — кимвам нетърпеливо.
— Поразпитах тук-там. Оказа се, че никой не беше чувал за теб.
— Браво! — Отпивам поредната глътка вино. — Е, точно това имах предвид.
— Но в „Прайс Бедфорд“ имам познати и те ми казаха някои твърде интересни неща за Натали.
Забелязвайки изражението му, аз се изпълвам с грозни предчувствия.
— Не се и съмнявам! — възкликвам. — Представям си колко са били бесни, когато тя ги напусна. Затова, каквото и да са ти казали…
Ед вдига ръце и изрича:
— Не искам да навлизам в подробности. Все пак това си е твоята фирма и изборът на партньор си е бил изцяло твой.
Окей. Грозните предчувствия вече се превръщат в сигурност.
— Не, кажи ми! — отсичам и оставям чашата си. Надутостта ми се изпарява. — Моля те, Ед, кажи ми какво са ти казали!
— Ами — свива рамене той, — носи се мълва, че тя е примамила определен брой хора на високи позиции в списъка за някаква несъществуваща „водеща“ компания. А после се опитала да ги пробута на друга, доста по-изоставаща компания, твърдейки, че точно тази работа е имала предвид. Обаче историята се размирисала. Наложило се да се намеси лично старшият съдружник в нейната фирма, за да успокои духовете. И точно затова е била уволнена. — Ед ме поглежда и колебливо допълва: — Но всичко това ти е известно, нали?
Зяпвам го, изгубила ума и дума. Натали е била уволнена? Била е уволнена?!
А тя ми каза, че е решила да напусне „Прайс Бедфорд“, защото се чувствала недооценена и можела и сама да трупа пари, при това много повече.
— Тя тук ли е тази вечер? — пита кавалерът ми и се оглежда. — Ще трябва ли да се запознавам с нея?
— Не — прошепвам, най-сетне успяла да събера сили да отворя уста. — Тя… в момента отсъства.
Не мога да му кажа, че ме е оставила като в небрано лозе да ръководя компанията ни съвсем сама. Не мога да му призная, че ситуацията е дори още по-лоша, отколкото си я представя. Докато мозъкът ми се опитва да обработи цялата, тази напълно неочаквана информация, усещам, че кръвта се оттича от лицето ми.
Тя никога не ми е споменавала, че е била уволнена! Никога! Съвсем ясно си спомням момента, когато за първи път ми подхвърли идеята за обща компания — беше на по чаша шампанско в някакъв шикозен бар. Каза ми, че всички в бранша се надпреварвали да влязат в партньорство с нея, обаче тя искала да се свърже с човек, на когото наистина вярвала. Със стар приятел. С човек, с когото да й бъде забавно. Нарисува ми такава зашеметяваща картина и изброи такива известни имена, че аз автоматично налапах въдицата. Още на следващата седмица напуснах работа и изтеглих всичките си спестявания. Божичко! Направо не мога да повярвам каква лековерна глупачка съм! Усещам как в очите ми се събират сълзи и побързвам да наведа глава, правейки се, че отпивам от шампанското си.
— Лара! — прозвучава в ухото ми пискливия глас на Сейди. — Лара, бързо ела! Трябва веднага да говоря нещо с теб!
Изобщо не съм в настроение да си бъбря със Сейди. Но пък и не мога да си седя тук и да гледам как Ед ме наблюдава с искрена тревога и загриженост. Сигурна съм, че веднага му е станало ясно какъв шок е била тази история за мен.
— Връщам се след секунда! — изричам с престорена жизнерадост аз и избутвам стола си назад.
После тръгвам през средата на залата, като се опитвам да игнорирам Сейди, която продължава да бръщолеви в ухото ми.
— Много съжалявам! — казва. — Мислих много за онова, което ми каза, и смятам, че беше напълно права — аз съм безсърдечна егоистка. Затова реших да ти помогна и мисля, че успях! Намерих ти кандидат! Прекрасен, идеален кандидат!
Думите й най-сетне успяват да пробият омагьосания кръг на болезнените ми мисли.
— Какво?! — извръщам се рязко. — Какво каза?
— Може и да си мислиш, че твоята работа не ме интересува, обаче не е така! — обявява тържествено пралеля ми. — Знам, че се нуждаеш от трофей, затова ти го намерих! Не съм ли умница, а?!