— Татко, та аз искам само да помогна на Лара! — вирва обидено нос сестра ми. — Човек се отърсва от подобни неща само като говори за тях! Е, да не би да се е появила друга? — обръща се тя отново към мен.
— Не мисля.
— Разбирахте ли се?
— Да.
— Тогава защо? — Тя скръства ръце и ме поглежда озадачено, едва ли не с обвинителен поглед. — Защо?
„И аз не знам защо! — идва ми да се разпищя. — Не мислиш ли, че и аз не съм си задавала този въпрос милион пъти?!“
— Просто едно от онези неща в живота! — отсичам, като се насилвам да се усмихна. — Но за мен няма проблем. Вече осъзнах, че така е трябвало да стане, продължих напред и се чувствам добре. Наистина съм щастлива!
— Ама не изглеждаш щастлива! — обажда се внезапно Диаманте, като надниква от другата страна на пътеката. — Нали не изглежда, мамо?
Леля Труди ме оглежда критично в продължение на няколко секунди, след това отсича с категоричен тон:
— Абсолютно вярно! Не изглежда щастлива!
— Обаче съм! — натъртвам и усещам как в очите ми напират сълзи. — Просто го крия! И съм всъщност много, много, ама много щастлива!
Господи, мразя роднините си!
— Тоня, скъпа, защо не седнеш? — предлага тактично мама. — Как мина посещението в училището?
Аз започвам да мигам бързо, за да спра сълзите си, вадя си телефона и се престорвам, че си проверявам съобщенията. Само и само да ме оставят на мира. А после, преди да успея да се спра, пръстите ми набират папката със снимките.
Не гледай! Само не поглеждай там!
Обаче пръстите ми отказват да ме слушат. Това е като непреодолим импулс. Трябва да погледна! Само набързичко! Само за да се заредя… Пръстите ми играят бързо по бутоните, докато открия любимата си снимка. Джош и аз. Заедно на фона на една планина, прехвърлили ръце през раменете си, и двамата загорели по ски пистите. Русата коса на Джош се къдри над скиорските очила, вдигнати на главата му. Усмихва ми се с онази негова перфектна трапчинка на бузата — онази трапчинка, в която много обичах да пъхам пръста си — като бебе, което си играе с пластилин.
Запознахме се на едно парти в Клапам по случай Деня на Гай Фокс1, около огъня в градината на една моя колежка от университета. Джош раздаваше бенгалски огън на всички. Подаде една пръчица и на мен, попита ме как се казвам и после написа „Лара“ със своя бенгалски огън в нощния мрак. Аз се засмях и също го попитах как се казва. Започнахме да пишем имената си в мрака и писахме, докато бенгалските ни огньове не изгоряха. След това се примъкнахме по-близо до огъня, започнахме да пием вино и да си разказваме как сме празнували този ден в детството си. Всичко, което си говорехме, съвпадаше. Смеехме се на едни и същи неща. Никога досега не бях срещала толкова ведър и открит човек. Нито пък човек с такава страхотна усмивка. Не мога да си представя, че сега е с някоя друга! Просто не мога!
— Всичко наред ли е, Лара? — обажда се татко и ме поглежда.
— Разбира се! — изричам бодро и изключвам телефона, преди той да е успял да види дисплея.
От високоговорителите се разнася музика на орган и аз се отпускам в стола си с натежало сърце. Изобщо не трябваше да идвам тук. Трябваше да си измисля някакво извинение. Мразя семейството си, мразя погребенията, тук човек не може да изпие дори едно хубаво кафе, а и…
— Къде ми е огърлицата? — нечий далечен момичешки глас внезапно прекъсва мислите ми.
Озъртам се да видя кой е, обаче зад мен няма жива душа. Кой може да е?
— Къде ми е огърлицата? — отново достига до мен тихият глас. Но усещам, че звучи властно и твърде аристократично. Дали пък не идва от телефона? Да не би да не съм го изключила както трябва? Изваждам телефона от чантата си — екранът е черен.
Странна работа.
— Къде ми е огърлицата? — Сега гласът звучи право в ухото ми. Трепвам и се озъртам озадачено.
Още по-странното е, че очевидно никой нищо не е забелязал.
— Мамо — привеждам се към нея. — Чу ли нещо току-що? Например глас?
— Глас ли? — поглежда ме смутено майка ми. — Не, скъпа. Какъв глас по-точно?
— Момичешки, само преди секунди…
Спирам, защото забелязвам познатия тревожен поглед по лицето на мама. И почти чувам мислите й: „Господи, дъщеря ми вече чува гласове!“.
— Сигурно съм се объркала нещо — побързвам да замажа положението и връщам телефона в чантата си.
Точно в този момент се появява и викарият.
1
Гай Фокс (1570 — 1606) — английски конспиратор начело на католически заговор за взривяване на крал Джеймс I и парламента по време на заседанието му на 5 ноември 1605 г. Заговорът е разкрит и всички са екзекутирани. Денят на Гай Фокс във Великобритания се чества на 5 ноември с големи огньове, фойерверки и изгаряне на чучела, символизиращи Гай Фокс. — Б.пр.