Нови бурни аплодисменти, няколко окуражителни викове и аз се покланям тържествено. После се вмъквам в страничната стаичка и отпивам няколко глътки вода. Лицето ми е зачервено, адреналинът бушува в главата ми. Ама това е фантастично! Трябва да започна да го правя на пълен работен ден!
— Така! — отсичам, когато вратата зад мен се затваря. — Ще ги елиминираме подред! Няма да бъде трудно… — не довършвам стъписана.
Сейди се е настанила точно пред мен.
— Кога ще тръгваме? — пита настойчиво. — Искам да танцувам! Това е моята среща!
— Да, знам! — махвам с ръка и се заемам да освежа гланца си за устни. — Ще тръгнем.
— Кога?
— Хайде де, Сейди, нали се забавляваме! Всички си прекарват страхотно! Можеш да танцуваш и друг път!
— За мен няма друг път! — изкрещява вбесено тя. — Е, кой сега се държи като егоист, кажи де?! Искам да отидем сега! Веднага!
— Ще отидем, обещавам ти. Още един номер и…
— Не! До гуша ми дойде да ти помагам! От тук нататък оставаш сама!
— Сей… — не довършвам. Тя се изпарява пред очите ми. — Сейди, не се шегувай с мен! — Завъртам се, но от нея нито отговор, нито знак. — Добре де, разбрах. Много е смешно. Хайде сега се върни!
Страхотно! Имам си един нацупен призрак!
— Сейди — изричам, вече с доста по-смирен тон. — Много съжалявам! Разбирам, че си ми ядосана. Моля те, върни се и ще поговорим!
Никакъв отговор. В стаичката цари гробовна тишина. Оглеждам се и вече започвам да се паникьосвам. Не може да е изчезнала!
Така де! Не може просто да ме е изоставила!
На вратата се почуква и аз подскачам стреснато. Влиза Ед. Ед пое ролята на мой неофициален асистент. Следи за спазването на реда и раздава химикалки и листи.
— Петима наведнъж значи! — отбелязва, когато се появява.
— Защо път не?! — възкликвам и побързвам да лепна на устата си усмивка.
— Тълпата отвън се увеличава. Дори хората от бара дойдоха да те гледат. Вече останаха места само за правостоящи! — Посочва към вратата и пита: — Готова ли си?
— Не! — дръпвам се ужасено. — Искам да кажа… може ли първо малко да си почина? Да поизбистря главата си?
— Изобщо не съм изненадан. Това сигурно изчерпва всичките ти сили. — Ед се обляга на вратата и ме оглежда. — Наблюдавам те изключително внимателно, но все още не мога да разбера как го правиш. Но както и да го правиш, е… невероятно!
— О, ами… благодаря!
— Ще се видим отвън — кима той и излиза.
Веднага щом вратата зад него се затваря, аз се обръщам и се провиквам отчаяно:
— Сейди! Сейдиии! Сейдиии!
Ясно. Вече загазих.
Вратата се отваря отново и аз изписквам стреснато. Ед ме поглежда озадачено. После пита:
— Искаш ли нещо от бара? Сигурно си жадна.
— Не — усмихвам се хилаво. — Благодаря!
— Всичко наред ли е?
— Разбира се! Аз просто… фокусирам силите си. Подготвям се.
— Ясно — кимва с разбиране той. — Ще те оставя насаме.
Вратата пак се затваря.
Мамка му! И какво ще правя сега? Само след минута ще започнат да крещят името ми. Ще очакват от мен да разчета мислите им. Ще очакват от мен да правя магии. Сърцето ми се свива на топка от страх.
Решението е само едно — трябва да избягам! Оглеждам отчаяно стаичката, която очевидно се използва за склад на мебелировка за банкети. Никакви прозорци. В ъгъла забелязвам пожарен изход, обаче той е блокиран от огромна камара позлатени столове, висока към три метра. Опитвам се да избутам камарата встрани, но столовете се оказват твърде тежки. Окей, тогава ще се покатеря върху тях!
Изпълнена с решимост, аз слагам крак на първия стол и се вдигам. После на следващия. Позлатеният лак е малко хлъзгавичък, обаче аз се справям. Като стълба е. Е, малко нестабилна и клатеща се, но стълба.
Единственият проблем е в това, че колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече столове се клатят. Някъде към втория метър поклащането започва да става застрашително. Все едно се катеря по наклонената кула от златни столове, вкопчена отчаяно в стените.
Ако направя още една голяма крачка, ще бъда на върха, откъдето ще мога безопасно да се измъкна през пожарния изход. Но с всеки опит да помръдна краката си по-нагоре камарата започва да се клати с такова отклонение, че аз ги дръпвам ужасено. Опитвам се да се поместя встрани, но наклонът става още по-голям. Имам чувството, че всеки момент ще се строполя на земята, която, за съжаление, не ми изглежда никак близо.