Момичето се изчервява чак до ушите и отговорът й потъва във всеобщия смях.
— Казва се Блейки! — провиква се някой отзад и смехът избухва с още по-голяма сила.
— Вие, господине! — Обръщам се към мъж с късо подстригана коса. — Твърди се, че мъжете обикновено мислят за секс на всеки трийсет секунди, но при вас е доста, ама доста по-често! — Порой от смях. Обръщам се бързо към следващия: — Докато вие, господине, на всеки трийсет секунди си мислите за пари!
Мъжът избухва в смях и се провиква:
— Тази жена наистина умее да чете човешките мисли!
— За нещастие, господине, вашите мисли са твърде дълбоко удавени в алкохол, за да бъдат разгадани — казвам на четвъртия тип, едър мъжага. — Що се отнася до вас… — Правя пауза и спирам пред момичето на петия стол. — Съветвам ви никога, ама абсолютно никога да не споделяте с майка си какво си помислихте току-що! — Повдигам закачливо вежди, обаче тя не захапва.
— Какво? — поглежда ме смръщено. — Какво толкова съм мислела?
Мамка му!
— Много добре знаете! — изричам и с последни сили задържам усмивката върху устните си. — Даже отлично…
— Нямам представа за какво говорите! — тръсва глава момичето.
Шумът сред публиката замира. Настава гробовна тишина. Всички очи са извърнати към нас и ни гледат напрегнато.
— Налага ли се да го изричам на глас? — Тук вече усмивката ми едва издържа. — Онези… мисли? Онези конкретни мисли, които преди малко ви минаха през главата…
Внезапно момичето зяпва ужасено.
— Боже господи! Онова! Вярно! Напълно сте права!
Сред настаналия грохот не ми е никак трудно да въздъхна с облекчение.
— Великата Лара е винаги права! — обявявам и тържествено се покланям. — А сега сбогом и до нови срещи!
И се втурвам бързо през бурно аплодиращата ме публика към очакващия ме Ед Харисън.
— Чантата ти е в мен — прошепва в ухото ми той. — Хайде, още един поклон и си тръгваме!
Едва когато излизаме на улицата, се осмелявам да си поема дъх. Свежият нощен въздух погалва лицето ми. Портиерът на хотела е обграден от група хора, които чакат такси, но аз не искам да рискувам някой от галавечерята да се залепи за мен, затова бързо поемам надолу по тротоара.
— Браво на вас, Ваше Величество! — отбелязва Ед, като не закъснява да ме настигне.
— Благодаря.
— Иначе жалко за магическите сили. — Поглежда ме в очакване на някаква реакция, обаче аз се престорвам, че не го забелязвам.
Накрая отбелязвам нехайно:
— Такива са си те — идват и си отиват. Това е част от мистерията на Изтока. Мисля, че ако тръгнем насам… — вдигам очи към един уличен знак, — ще успеем да хванем такси.
— Оставям се изцяло в твоите ръце — казва Ед. — Изобщо не познавам този квартал.
Това непознаване на Лондон започва да ми лази по нервите.
— А има ли изобщо квартал в този град, който познаваш?
— Знам маршрута си за работа — свива рамене той. — Знам и парка срещу моята кооперация. Както и пътя до магазина за здравословни храни.
Тук вече ми писва. Как смее той да идва в този велик град и да не изпитва никакво желание да го опознае?!
— Не смяташ ли, че това твое поведение е малко тесногръдо и арогантно? — изкрещявам, като се заковавам на място. — Не смяташ ли, че като дойдеш да живееш в даден град, би трябвало да демонстрираш някакво уважение към него и да го опознаеш?! Лондон е един от най-ослепителните, най-удивителните исторически градове на света! А ти ми говориш за магазина за здравословни храни! Тъпи американски мании! Защо не опиташ за разнообразие „Уейтроуз“, а?! — Гласът ми се извисява все повече и повече. — Защо изобщо си се съгласил да поемеш тази работа, щом не проявяваш никакъв интерес към града, в който идваш?! Какво смяташе изобщо да правиш тук?
— Смятах да го разгледам с бившата си годеница — отговаря покорно Ед.
Поглеждам го стреснато. Отговорът му ме сваля на земята.
Годеница ли? Каква годеница?
— Докато тя не скъса с мен, само седмица преди полета ни до Лондон — продължава спокойно кавалерът ми. — Помоли компанията си да я прехвърли някъде другаде, но не в Лондон. Така се озовах пред огромна дилема — да дойда в Англия, да се концентрирам върху работата си и да дам максимума от себе си, или да остана в Бостън, където обаче ще я виждам почти всеки ден. Тя работеше в същата сграда като мен. — Прави пауза, след което допълва: — Както и любовникът й.