— О! — поглеждам го ужасено. — Много съжалявам! Аз… не знаех…
— Няма проблеми. Нямаше как да знаеш.
Лицето му е толкова безизразно, че човек може да се подлъже, че изобщо не му пука. Ала аз вече започвам да прозирам под маската му. Пука му, при това много. И изведнъж вечно сърдитата му физиономия ми се изяснява. И тази очевидна затвореност в поведението. И този изтощен глас, който имаше в ресторанта. Господи, сигурно тази негова годеница е голяма кучка! Все едно я виждам — големи американски зъби, развята руса коса и убийствени токчета. Сигурно й е купил огромен годежен пръстен. И тя сигурно си го е задържала!
— Сигурно си се чувствал ужасно — изричам тихо и двамата отново тръгваме по тротоара, този път бавно.
— Е, все пак ми останаха пътеводителите — изрича той, вторачен решително напред. — И наръчниците. Както и милионите планове. Стратфорд на Ейвън… Шотландия… Оксфорд… Обаче всичко това беше планирано с Корин. Което някак си отнема част от удоволствието.
В съзнанието ми изниква картина на купчини пътеводители, подчертани и отбелязани за техните вълнуващи планове. И после изведнъж рязко затворени. Изпълвам се със съчувствие към Ед. Решавам, че е крайно време да престана да го тормозя. Но нещо по-силно от мен ме кара да продължавам.
— Значи всеки ден си вървиш по един и същи маршрут до и от работа, така ли? — питам. — И никога не поглеждаш вляво или вдясно? Или до магазина, до парка и толкова?
— На мен ми стига.
— Откога точно живееш тук, би ли ми припомнил?
— От пет месеца.
— Пет месеца ли?! — повтарям ужасено. — А, не! Не можеш да продължаваш да съществуваш така! Не можеш да живееш живота си като кон с капаци! Трябва да отвориш очи и да се огледаш! Трябва да продължиш напред!
— Да продължа напред, така ли? — повтаря той с престорено удивление. — Божичко, права си! Да знаеш, че никой досега не ми го беше казвал!
Окей. Очевидно аз не съм единствената, която го е кастрила по този повод. Още по-зле за него!
— След още два месеца си тръгвам — отсича той. — Така че надали вече има някакво значение дали ще опозная Лондон или не.
— Значи какво? Предпочиташ просто да живееш ден за ден в очакване някоя красива сутрин да се събудиш по-добре, така ли? Бъди сигурен, че няма да стане! Не и ако ти самият не направиш нещо по този въпрос! — Усещам как цялото ми разочарование от него започва внезапно да се лее като порой. — Погледни се само! Правиш справки за други хора, пишеш имейли на майка си и разрешаваш проблемите на всички около теб! Защо ли? Защото не искаш да мислиш за собствените си! Извинявай, но дочух разговора ти по телефона онзи ден в магазина! — допълвам, когато той ме поглежда стреснато. — Искам да кажа, че щом си избрал да живееш на определено място, независимо колко дълго, трябва да станеш част него! В противен случай не живееш, а само съществуваш! Просто функционираш — като машина. Нещо ми подсказва, че дори не си разопаковал всичкия си багаж, нали?
— Ами… — спира за момент. — Всъщност икономката ми го разопакова.
— Ето, виждаш ли?! — повдигам назидателно пръст. След това отново тръгваме напред, почти в синхрон. — Хората се срещат и разделят — изричам накрая. — Такъв е животът. И не можеш вечно да живееш с мисълта какво е щяло да стане, ако… Трябва да погледнеш нещата такива, каквито са!
Докато изричам всички тези думи, за момент ме осенява усещането за дежавю. Като че ли татко ми каза нещо подобно преди известно време във връзка с Джош. Нищо чудно дори да е използвал абсолютно същите думи.
Но онова беше различно. Така де, това си е съвсем различен сценарий, нали? Ние с Джош никога не сме планирали пътуване, нали? Или преместване в друг град. И ето че сега отново сме заедно. Да, ситуацията е съвсем различна!
— Животът е като ескалатор — допълвам с тона на мъдрец.
Когато татко ми го каза, аз се ядосах, защото той просто не ме разбираше. Но сега, когато аз съм тази, която дава съвети, нещата изглеждат някак си по-различно.
— Ескалатор ли? — поглежда ме изненадано Ед. — А аз си мислех, че е кутия шоколадови бонбони.
— О, не! Ескалатор! Определено! — отсичам. — Защото, нали се сещаш? Искаш, не искаш, той те носи нагоре. Ако искаш, би могъл да се насладиш на гледката и да се възползваш от всяка възможност, покрай която минаваш. Ако не го направиш, вече е твърде късно. Или поне така ми каза моят баща, когато скъсах с… един тип.