— Моля, станете! — изрича напевно тя. — И нека всички сведем глави. Милостиви Боже, предаваме в ръцете ти душата на нашата сестра Сейди…
Не че имам предразсъдъци, обаче тази свещенослужителка има най-монотонният глас в историята на човечеството. Изминали са едва пет минути от началото на службата, а аз вече се отказах да следя приказките й. Все едно съм на училищно мероприятие — мозъкът просто изключва. Отпускам се назад в стола си, вторачвам се в тавана и се изключвам. Очите ми тъкмо се канят да се затворят, когато отново чувам гласа право в ухото ми:
— Къде ми е огърлицата?
Това вече ме стряска. Започвам да въртя глава наляво-надясно, обаче пак нищо. Какво ми става днес, за бога?!
— Лара! — шепне настойчиво мама. — Добре ли си?
— Имам леко главоболие — прошепвам в отговор. — Мисля да отида да приседна до прозореца, да подишам малко чист въздух…
Размахвайки извинително ръце, аз се изправям и се насочвам към един стол в задния край на залата. Викарият дотолкова се е отплеснала в речта си, че изобщо не ме забелязва.
— Краят на живота е началото на живота, защото както сме дошли от земята, така и ще се върнем в нея…
— Къде ми е огърлицата? Имам нужда от нея!
Обръщам рязко глава с надеждата този път да зърна притежателя на този глас. И после я забелязвам. Една ръка.
Елегантна ръка с изящен маникюр, поставена върху облегалката на стола пред мен.
Придвижвам невярващо поглед нагоре по ръката. Тя принадлежи на фино момиче с изящни рамене, приблизително на моята възраст. Което се е отпуснало на стола пред мен и нетърпеливо потропва с пръсти. Има тъмна коса, вдигната на кокче, копринена бледозелена рокля без ръкави и някъде по-нагоре зървам бледа брадичка.
Прекалено съм ошашавена, за да сторя нещо друго, освен да зяпна.
Коя, по дяволите, е тази особа?
Докато я наблюдавам, тя скача от стола си, сякаш не може да седи на едно място, и започва да крачи нагоре-надолу. Роклята й пада до коленете й, а плисетата в долната част издават лек свистящ звук.
— Трябва ми! — промърморва притеснено тя. — Къде е? Къде е?!
Звучи завалено, пискливо и леко изкуствено, като в старите черно-бели филми. Поглеждам притеснено към останалата част от семейството, но като че ли никой от тях не е забелязал момичето. Никой дори не е чул гласа й. Всички си седят тихо и кротко.
Внезапно, като че ли усетила погледа ми върху себе си, непознатата се обръща и впива очи в моите. Очите й са толкова тъмни и блестящи, че не мога да определя цвета им. Виждам ги само как постепенно се разширяват от изумление.
Добре де. Обаче точно тук започвам да се паникьосвам. Май имам халюцинации. Имам си една пълнокръвна, ходеща и говореща халюцинация пред мен! И тя настъпва все по-близо и по-близо към моя стол!
— Ти ме виждаш! — насочва тя пръст към мен и аз се отдръпвам уплашено. — Ти можеш да ме видиш!
— Не мога — смотолевям ужасено.
— И даже ме чуваш!
— Нищо подобно!
С периферното си зрение виждам как мама се обръща към мен и ме гледа смръщено. Побързвам да се изкашлям и й посочвам гърдите си. Когато се обръщам, момичето е изчезнало. Изпарило се е.
Слава на бога! Тъкмо бях решила, че започвам да се побърквам. Така де, знам, че напоследък съм под огромен стрес, ама чак пък видения…
— Коя си ти? — Едва не изскачам от кожата си, когато отново чувам гласа на момичето. Не щеш ли, този път тя върви по пътеката точно към мен. — Коя си? — пита настойчиво. — Кое е това място? Какви са тези хора?
„Не отговаряй на халюцинацията! — заповядвам си аз. — Това само ще я поощри!“ Извръщам глава и се опитвам да се концентрирам върху речта на викария.
— Коя си ти? — Момичето внезапно се оказва точно пред мен. — Истинска ли си? — Вдига ръка, като че иска да пипне рамото ми и аз се отдръпвам лекичко, обаче ръката й минава право през мен и излиза от другата ми страна.
Ахвам, изпълнена с ужас. Момичето се вторачва неразбиращо в ръката си, а после ме поглежда и пита:
— Какво си ти? Сън ли си?
— Кой, аз ли?! — не се сдържам и прошепвам възмутено. — Разбира се, че не съм сън! Ти си сън!
— Аз не съм никакъв сън! — отговаря момичето, не по-малко възмутено от мен.
— Тогава коя си? — изстрелвам, без да мога да се овладея.
И автоматично съжалявам за реакцията си, защото този път мама и татко едновременно се обръщат и ме поглеждат смръщено. Ако им кажа, че разговарям с халюцинация, ще превъртят. И сигурно още утре ще бъда настанена в най-близката лудница.