Ушите ми започват да бучат. Значи чичо Бил продължава да гони огърлицата. Само дето не мога да разбера защо. Единственото, което знам, е, че на всяка цена трябва първа да се докопам до нея!
— Диаманте! — извиквам и разтърсвам раменете на братовчедка си. — Чуй ме! Тази огърлица е много, много важна за мен! За майка ми де. Възхищавам се на концепцията ти като дизайнер и на всичко там… но след шоуто може ли да я взема?
В продължение на няколко минути погледът на Диаманте си остава толкова безизразен, че започвам да се питам дали няма да ми се наложи отново да й обяснявам дилемата си. После тя поставя ръка на рамото ми, прегръща ме и промърморва:
— Разбира се, че можеш, скъпа! Веднага щом шоуто свърши, огърлицата е твоя!
— Страхотно! — възкликвам, като се старая да не издам огромното си облекчение. — Жестоко! Това е жестоко! А къде е тя сега? Може ли да я видя?
Решила съм, че в мига, в който погледът ми падне върху огърлицата, аз я грабвам и бягам. Не мога да си позволя повече рискове!
— Разбира се! Лидия! — подвиква Диаманте към момиче в блуза на райета. — Случайно да знаеш къде е сега онази огърлица с водното конче?
— Какво, скъпа? — отвръща Лидия, приближава се към нас и прибира телефона си.
— Онази бе, старата огърлица, с готиното водно конче! Да знаеш къде е?
— С жълти стъклени мъниста, в двойна редица — допълвам услужливо. — Медальон с водно конче, пада някъде дотук…
Покрай нас минават два модела, чийто вратове буквално се прегъват под огърлиците. Примижавам отчаяно в опит да различа тази, която ми трябва.
Лидия свива рамене и отговаря:
— Не си спомням точно. Трябва да е на някое от момичетата, разбира се.
Да, няма начин. Някъде в купата сено. Разбира се! Ама че късмет!
Оглеждам безпомощно стаята. Навсякъде модели. Навсякъде огърлици.
— Ще я потърся сама! — отсичам решително. — Стига да нямаш нищо против, разбира се… — Поглеждам Диаманте.
— Не! Не сега! Шоуто ще започне всеки момент! — отсича братовчедка ми и започва да ме бута към вратата. — Лидия, отведи я на мястото й! Сложи я на първата редица! Ще му покажа аз на баща ми!
— Ама…
Ама вече е твърде късно. Вече съм избутана навън.
Когато вратите зад гърба ми се затварят, идва ми да се пръсна от безсилие. Огърлицата е някъде тук! Някъде в тази стая! Огърлицата на Сейди виси на врата на някой от моделите. Но на кой точно?
— Никъде не мога да я открия! — Това е Сейди, която се появява по типичния си начин — внезапно. За мой огромен ужас изглежда обляна в сълзи. — Претърсих всяко момиче! Огледах всички огърлици! Няма я! Никъде!
— Не може да я няма! — промърморвам, когато се запътваме обратно по коридора. — Сейди, чуй ме сега! Сигурна съм, че е на някой от моделите! Докато минават покрай нас, ще ги оглеждаме внимателно и ще я открием! Гарантирам ти го!
Полагам огромни усилия да се правя на оптимистка, но усещам, че нещо не се получава. Нещо вътре в мен е прекършено. И всъщност изобщо не съм сигурна дали ще я намерим. Ама никак не съм сигурна!
Слава на бога, че ме сложиха на първата редица. Когато обявяват началото на модното ревю, установявам, че публиката е толкова многобройна и всички са толкова високи и кльощави, че ако бях по-назад, в никакъв случай нямаше да мога да виждам. От високоговорителите се разнася музика, а от тълпата — мощен възглас. Това трябва да са дружките на Диаманте.
— Давай, Диаманте! — провиква се някой.
И за мой огромен ужас пътеката се изпълва с облаци сух лед. Как сега ще разгледам моделите през тази мъгла? Как изобщо ще мога да видя огърлиците?! Хората около мен започват да кашлят.
— Диаманте, нищо не виждаме! — провиква се някакво момиче! — Изключи тази глупост!
Накрая мъглата започва да се разнася. Пътеката се изпъстря с розови светлини, а от високоговорителите се разнася песен на „Scissor Sisters“. Аз се привеждам напред, готова за първия модел. Концентрирам се. И точно тогава периферното ми зрение регистрира нещо.
Точно срещу мен, на първата редица от другата страна на пътеката, се мъдри чичо Бил. Облечен е в тъмен костюм и риза, без вратовръзка. До него е неизменният Деймиън и някакъв друг асистент. Докато го съзерцавам ужасено, той вдига очи и погледите ни се срещат.