Сърцето ми претупва. Смръзвам се на стола си.
След около минута, което ми се струва цяла вечност, той вдига спокойно ръка за поздрав към мен. Сякаш на автопилот, аз също вдигам моята. А после музиката става по-силна и внезапно на пътеката се озовава първият модел. Облечена е в бяла рокличка с презрамки, на елегантни паяжинки, и тръгва по онзи специфичен за моделите начин със завъртане на бедрата. Скулите й прозират под тънката кожа, ръцете й са толкова тънки, че всеки момент ще паднат от тялото й. Аз се вторачвам отчаяно в огърлиците, които дрънчат на врата й, обаче тя профучава покрай мен толкова бързо, че почти ми е невъзможно да я разгледам както трябва.
Хвърлям крадешком поглед към чичо Бил и едва не подскачам на стола си от ужас. Той също оглежда внимателно огърлиците.
— Няма смисъл! — провиква се Сейди, материализирала се от нищото, и скача на пътеката. Отива право до модела и се взира напрегнато в плетеницата от вериги и мъниста около врата й. — Не я виждам никъде! Казах ти, не е тук!
Появява се следващият модел и тя веднага започва да оглежда огърлиците.
— Не, и тук я няма!
— Страхотна колекция! — възкликва момичето до мен. — Не сте ли съгласна с мен?
— О, да! — кимвам разсеяно. — Жестока е!
Не виждам нищо друго, освен огърлиците. Пред очите ми се носят и преливат мъниста, позлатени вериги и изкуствени скъпоценни камъни. В гърдите ми се надига грозно предчувствие, усещане за предстоящ провал…
О, господи!
О, господи боже мой! Ето я! Точно пред мен! Увита около глезена на един от моделите! Сърцето ми забива като лудо. Втренчила съм поглед в жълтите мъниста и не смея да си поема дъх. Значи била използвана като гривна за глезен! За глезен, моля ви се! Нищо чудно, че Сейди не е успяла да я открие! Докато моделът минава покрай мен, осъзнавам, че съм само на две крачки от пътеката. Даже по-малко. Бих могла да се пресегна и да я грабна. Боже! Не издържам повече!
Сейди проследява погледа ми и ахва.
— Моята огърлица! — Понася се към нищо неподозиращия модел и започва да крещи: — Това е мое! Мое си е!
В мига, в който момичето напуска пътеката, аз тръгвам след нея и грабвам огърлицата! Не ме интересува какво ще ми се наложи да направя! Поглеждам към чичо Бил — и за мой огромен ужас установявам, че и неговите очи са приковани в огърлицата на Сейди!
Моделът вече се насочва към кулисите. Всеки момент ще напусне пътеката. Докато се оглеждам, присвила очи под светлините на прожекторите, забелязвам чичо Бил как става на крака и неговите хора започват да му разчистват пътя.
Мамка му! Мамицата му мръсна!
Аз също скачам на крака и започвам да си проправям път през тълпата, ръсейки извинения наляво-надясно, докато стъпвам върху краката на хората. Поне предимството е на моя страна — намирам се от тази страна на пътеката, която е по-близо до вратите. Без да смея да погледна назад, аз се измъквам навън и на спринт вземам разстоянието до гримьорната на моделите. Размахвам пропуска си на типа, който пази отпред, и нахлувам вътре.
А в гримьорната цари истински ад под небето. Жена в дънки лае някакви инструкции и бута моделите един по един към сцената. Момичетата обелват първите рокли от телата си, за да навлекат нови, като същевременно фризьорите им продухват прическите, а гримьорите освежават червилата им.
Останала без дъх, аз се оглеждам паникьосано. Отдавна изгубих от поглед моя модел. Къде, по дяволите, е тя? Започвам сложен слалом покрай тоалетките, като по пътя си едва не събарям една редица дрехи. Очите ми шарят наляво-надясно в отчаян опит да зърна момичето. Точно в този момент откъм входната врата дочувам крясъци.
— Това е Бил Лингтън, не разбрахте ли?! — Това е гласът на Деймиън, който очевидно е започнал да губи прословутото си самообладание. — Бил Лингтън, за бога! Само защото няма пропуск за района зад кулисите…
— Няма пропуск, няма влизане! — чувам гласа на безкомпромисната охрана. — Заповед на шефа!
— Ама нали точно той ви е шефът?! — крещи Деймиън. — Нали точно той плаща за целия този цирк, идиот такъв?!
— Ти как ме нарече, идиот ли? — Охраната вече звучи заплашително и аз не мога да не се усмихна. Ала усмивката ми бързо увяхва, когато пред мен се материализира Сейди с потъмнели от безсилие очи.
— Бързо! Ела!
— Какво? — подвиквам след нея и тръгвам напред, обаче тя изчезва от погледа ми. Миг по-късно се появява, напълно съсипана.