— Заминала е! — изхълцва и едва преглъща. — Онази манекенка открадна огърлицата ми! Тъкмо викаше такси и аз се втурнах да те доведа при нея, обаче си знаех, че си прекалено бавна, за да стигнеш навреме. Когато се върнах на улицата, нея… я нямаше!
— Такси ли? — втрещявам се аз. — Ама… ама…
— Пак я изгубихме! — крещи Сейди, вече не на себе си. — Изгубихме я!
— Но нали Диаманте ми обеща! — крещя и въртя глава като обезумяла в търсене на братовчедка си. — Тя ми обеща, че именно аз ще я взема след шоуто!
Душата ми кънти на кухо от ужас. Не мога да повярвам, че пак позволих огърлицата да ни се измъкне! Трябваше да я грабна още тогава! Трябваше да действам по-бързо! Трябваше да бъда по-хитра…
Откъм главната зала до нас достигат бурии аплодисменти и викове. Очевидно ревюто е приключило. Миг по-късно в гримьорната нахлуват модели, понесли на ръце поруменялата от щастие Диаманте.
— Фантастично! — крещи тя. — Вие сте жестоки! Обичам ви, всичките! А сега, хайде на купон!
Пробивам си път през мелето към нея. Този път е ред на моите крака да бъдат стъпкани, само че доста по-болезнено, защото всички наоколо са с тънки, високи токчета.
— Диаманте! — изкрещявам в опит да надвикам тълпата. — Огърлицата! Момичето, което беше с нея, замина!
— Какво момиче? — поглежда ме объркано братовчедка ми.
Господи Исусе Христе! С какво се е надрусала?
— Казва се Флора! — подсказва нетърпеливо Сейди в ухото ми.
— Флора! Трябва ми Флора! Но тя очевидно е заминала!
— О, Флора! — Диаманте сбърчва чело. — Да, вярно. Тя бързаше за Париж, за някакъв бал. Ще лети с частния самолет на баща си — допълва като за мен. — Казах й, че може да носи моята рокля за тази вечер.
— Но тя е взела и огърлицата! — изтъквам, като полагам неистови усилия да не изпадна в истерия. — Диаманте, моля те, обади й се! Веднага! Кажи й, че ще я чакам! Ще отида и до Париж, ако трябва! Просто на всяка цена трябва да взема тази огърлица!
Диаманте зяпва за момент, после подбелва отегчено очи и отбелязва:
— Баща ми се оказа прав за теб — ти си побъркана! Но пък на мен ми харесваш!
С тези топли роднински слова тя измъква рязко телефона от джоба си и набира някакъв номер.
— Здрасти, Флора! Да, аз съм! Слушай какво, скъпа, беше жестока! Качи ли се вече в самолета? Окей, слушай сега! Спомняш ли си онази огърлица с водното конче, която ти дадох?
— Гривна за глезен — обаждам се услужливо. — Носеше я като гривна за глезен!
— Онова на глезена? — продължава Диаманте. — Да, същото. Та моята откачена братовчедка много я иска. Да. Казва, че ще дойде чак до Париж, за да я вземе. Къде е този бал? Къде да се срещне с теб? — Слуша известно време, пали цигара и си дръпва. После казва: — Окей, ясно. Абсолютно… Разбира се… — Вдига очи към мен, като ме окъпва в цигарен дим, и заявява: — Флора няма представа къде ще бъде балът. Доколкото схващам, организира го някакъв приятел на майка й. Казва, че иска да носи огърлицата и тази вечер, защото страхотно вървяла на тоалета й, но после веднага ще ти я прати по пощата.
— Утре сутринта?
— Не, след бала — обяснява Диаманте, сякаш аз съм пълен кретен. — Нямам представа точно кой ден ще го направи, но в момента, в който прецени, че огърлицата повече няма да й трябва, ще ти я изпрати. Обеща ми! Не е ли прекрасно? — възкликва ухилено.
Аз се ококорвам шашнато срещу нея. Прекрасно ли?
Огърлицата беше само на няколко крачки от мен. Беше само на една ръка разстояние! И беше обещана на мен! А ето че сега е на път за Париж и аз нямам представа кога точно ще си я получа. Как е възможно да нарече подобна ситуация прекрасна?! Имам чувството, че всеки момент ще се срина на пода.
Обаче не смея. Между мен и тази огърлица съществува само една, при това изключително крехка връзка и тя се нарича Диаманте. Ако ядосам братовчедка си, ще трябва да се простя завинаги с бижуто на Сейди.
— Прекрасно, наистина! — насилвам се да се съглася с нея и също се усмихвам. Грабвам телефона от ръката си и започвам да диктувам адреса си на Флора, като за всеки случай повтарям всяка дума по три пъти.
Сега единственото, което ми остава, е да стискам палци. И на ръцете, и на краката. И да се надявам.
Осемнайсета глава
Ще си върнем огърлицата! Длъжна съм да вярвам в това! И наистина го вярвам!
Ала въпреки това от снощи двете със Сейди сме на нож. Тя ме сряза, когато стъпих върху крака й тази сутрин (или по-точно, стъпих в крака й), а аз й заявих да се разкара, когато се опита да критикува грима ми. Истината обаче е простичка — имам чувството, че съм я предала. Огърлицата беше на една ръка разстояние от мен. При това два пъти! И два пъти аз позволих някой да ми я отмъкне. Притеснението и ядът ме разяждат, което пък ме прави раздразнителна и заядлива.